След като изминаха към дванадесет мили, двамата спряха. Малко преди това пътят леко се бе отклонил на север и завоят закриваше отсечката зад гърба им. Това се оказа катастрофално. Отпочинаха няколко минути, сетне продължиха; но едва бяха направили няколко крачки, и изведнъж в нощната тишина чуха звука, от който се бяха страхували през цялото време — тропот на маршируващи нозе. Шумът все още долиташе отдалече, но като се озърнаха, забелязаха на по-малко от миля иззад завоя да се появяват треперливите светлинки на факли. Наближаваха бързо — прекалено бързо за изтощения Фродо, за да се спаси с бягство напред.
— От това се боях, Сам — каза Фродо. — Надявахме се на късмета, а той ни изневери. Няма изход.
Трескаво огледа надвисналата над главите им стена, която древните строители бяха изсекли на няколко фатома дълбочина. Изтича от другата страна и надникна през ръба към мрачната бездна.
— Най-после няма изход! — повтори той й се отпусна под скалата с клюмнала глава.
— Така изглежда — каза Сам. — Е, няма какво да се прави, освен да изчакаме и да видим.
С тия думи той седна до Фродо в сянката на канарата.
Не се наложи да чакат дълго. Орките тичаха стремглаво. Челните редици носеха факли. Те наближаваха, червените пламъци бързо растяха в мрака. Сам също сведе глава с надеждата да прикрие лицето си от светлината на факлите; щитовете сложи отпред, за да не се видят краката им.
„Дано само да бързат и да отминат, без да обръщат внимание на двама уморени войници!“ — помисли си той.
И като че наистина така щеше да стане. Челните орки се зададоха задъхани, с приведени глави. В тая тълпа бяха сбрани последните дребосъци, подкарани против волята си да се бият за Мрачния владетел; мислеха само за едно да бързат напред, та да избягат от камшика. Покрай редицата тичаха напред-назад двама грамадни свирепи уруки, които крещяха и пляскаха с бичовете. Отминаваха редица подир редица и издайническата светлина на факлите вече се отдалечаваше. Сам затаи дъх. Повече от половината колона се бе изнизала. Внезапно един от надзирателите забеляза двете фигурки край пътя. Той замахна с бича към тях и изрева:
— Хей, вие! Ставайте!
Не отговориха и той с крясък спря целия отряд.
— Ставайте, мързеливци! — подвикна оркът. — Какво сте се разплули? — Направи крачка към тях и макар да бе тъмно, различи емблемите на щитовете им. — Дезертирате, а? — изръмжа той. — Или се каните да го сторите? Всички от вашите трябваше да са в Удун още снощи. Знаете го. Ставайте и влизайте в колоната, инак ще ви запиша номерата и ще докладвам.
Двамата се изправиха със сетни сили и прегърбени, куцукайки като войници с подвити нозе, закретаха към последните редици.
— Не, не отзад! — изрева надзирателят. — Три редици по-напред. И само да не сте там, като се върна!
Той изплющя с дългия си бич над главите им; после с ново плющене и крясък подгони отряда в бърз тръс.
Изпитанието бе тежко за бедния изтощен Сам; ала за Фродо бе истинско мъчение, а скоро се превърна в кошмар. Той стисна зъби, помъчи се да не мисли и се помъкна напред. Наоколо се носеше задушлива воня на оркска пот и трябваше да напрегне волята си докрай, за да диша и да мести крака; не смееше да мисли към какъв злочест край го води смазващият бяг. Нямаше надежда да се измъкнат незабелязано. От време на време надзирателят поизоставаше и се надсмиваше.
— Ха така! — хилеше се той и ги шибаше през краката. — Има ли камшик, има и желание, ленивци мои. Дръжте се! Бих ви поосвежил още сега, но има време. Като пристигнете в лагера със закъснение, ще си получите камшик колкото ви носят гърбовете. Добре ще ви се отрази. Не знаете ли, че има война?
Бяха изминали няколко мили и пътят най-сетне слизаше по дългия склон към равнината, когато силите на Фродо привършиха и волята му не издържа. Той залитна и се препъна. Сам отчаяно се опита да му помогне, да го подкрепи, макар да усещаше, че вече и той не издържа на тоя бяг. Знаеше, че краят може да настъпи всеки миг — господарят му щеше да се препъне или да изгуби съзнание, всичко щеше да се разкрие и мъките им щяха да идат нахалост. „Така или иначе, ще му видя сметката на оня грамаден надзирател“ — реши той.
Неочакваната помощ дойде тъкмо когато посягаше към дръжката на меча си. Сега пресичаха равнината и наближаваха входа на Удун. Малко преди моста към западния път се присъединяваха и други, идващи от юг и от Барад-дур. По всички пътища бързаха бойни части; пълководците на Запада напредваха и Мрачният владетел хвърляше всичките си сили на север. Тъй се случи, че няколко отряда пристигнаха едновременно на кръстопътя сред мрака, до който не долитаха лъчи от стражевите огньове по стената. Мигом настана блъсканица, разнесоха се проклятия — всеки се мъчеше пръв да стигне до портата, та да свърши с похода. Въпреки крясъците и бичовете на надзирателите избухнаха свади, тук-там лъснаха и ножове. Налетя отряд тежковъоръжени уруки от Барад-дур и колоната, предназначена за Дуртанг, панически се пръсна.