Макар и замаян от болка и умора, Сам се опомни, вкопчи се в шанса и се хвърли на земята, повличайки Фродо подир себе си. Орките се стовариха отгоре им с ръмжене и ругатни. Хобитите бавно запълзяха на колене и лакти настрани от суматохата и накрая незабелязано се преметнаха през отвъдния край на пътя. Там имаше висок бордюр, по който водачите на частите да се ориентират в мъгла или непрогледна нощ. Камъните се издигаха няколко фута над откритата равнина.
Дълго лежаха неподвижно. Бе прекалено тъмно, за да търсят прикритие, пък и едва ли биха го намерили; но Сам чувстваше, че би трябвало поне да се поотдалечат от шосето и светлината на факлите.
— Хайде, господин Фродо! — прошепна той. — Още мъничко да пропълзим, и после ще можете да си лежите на спокойствие.
С последно отчаяно усилие Фродо се надигна на ръце и се влачи към двайсетина ярда. Сетне се стовари в плитката яма, която ненадейно се бе разкрила пред него, и остана да лежи като труп.
Глава 3
Съдбовният връх
Сам подложи дрипавия си оркски плащ под главата на господаря, сгуши се до него и метна отгоре сивото наметало от Лориен; щом го стори, мислите му се устремиха към оная прекрасна страна, към елфите, и го стопли надеждата, че платът, изтъкан от ръцете им, може да има вълшебното свойство да ги укрие въпреки всичко сред тая страховита пустош. Чу как боричкането и крясъците затихват — частите минаваха през Исенмаут. Изглежда, в суматохата и стълпотворението на най-различни отряди никой не бе усетил липсата им, поне засега.
Сам отпи глътка вода, но настоя и Фродо да пие, а когато господарят му се опомни, даде му цяла питка от скъпоценния пътен хляб и го накара да я изяде. После, прекалено изтощени, за да се боят от нещо, двамата се проснаха на земята. Поспаха прекъслечно и неспокойно; потта изстиваше по телата им, а камъните убиваха и ги караха да се въртят. От север, през Черната порта и Кирит Горгор, ниско по земята долиташе с шепот пронизващ ветрец.
Призори отново се разля мътна светлина, защото горе продължаваше да духа западният вятър, но долу, по камъните зад стените на Черната страна, въздухът бе като в гробница — леден и в същото време задушен. Сам надникна от ямата. Местността наоколо беше пустинна, плоска и сивкава. По околните пътища вече нямаше жива душа; ала Сам се боеше от бдителните очи по стената на Исенмаут, която стърчеше само на един фурлонг северно. На югоизток в далечината се мержелееше високата мрачна сянка на Планината. От нея извираха пушеци. Една част се издигаше нагоре и отлиташе на изток, но в същото време огромни бухлати облаци се търкаляха по склоновете и се разстилаха из равнината. На няколко мили североизточно като зловещ сив призрак се извисяваха предвестниците на Пепелявите планини, зад които като далечна облачна ивица се възправяха мъгливите северни възвишения, почти неотделими от навъсеното небе.
Сам се помъчи да прецени разстоянията и да реши накъде да поемат.
— Изглежда ми към петдесет мили, ни повече, ни по-малко — мрачно промърмори той, загледан към заплашителната планина, — тъй че както е закъсал господин Фродо, не ни мърда една седмица.
Той поклати глава, осъзна положението и в главата му изплува нова мрачна мисъл. Надеждата никога не бе помръквала във вярното му сърце и досега винаги бе мислил за завръщането. Но в края на краищата откриваше горчивата истина — в най-добрия случай запасите щяха да им стигнат, докато се доберат до целта; а щом изпълнеха задачата си, щяха да загинат — сами, без дом, без храна сред страшната пустиня. Завръщане нямаше да има.
„Значи тая работа съм предчувствал, като тръгнахме — помисли Сам, — да помагам на господин Фродо до последната крачка и сетне да загина с него? Е, щом е така, значи трябва да я свърша. Но как бих желал да видя Крайречкино и Рози Памуксън с братята й, и Старика, и Златоцвет и прочие. Някак не ми се побира в ума, че Гандалф би пратил господин Фродо с тая задача, ако не е имало надежда да се върне. Всичко се обърка, когато той падна в Мория. Ех, ако не беше така! Той щеше да направи нещо.“