Сам коленичи до него. Чу слабия, почти недоловим шепот на Фродо:
— Помогни ми, Сам! Помогни ми! Задръж ми ръката! Не мога да я спра.
Сам събра ръцете на господаря си длан до длан и ги целуна; после предпазливо ги стисна. Обзе го внезапна мисъл: „Той ни е открил! Всичко е свършено или скоро ще свърши. Сега, Сам Майтапер, идва истинският край.“
Отново вдигна Фродо на гръб и придърпа ръцете му към гърдите си, оставяйки краката да се люшкат отзад. После сведе глава и се затътри по стръмния път. Не беше толкова леко, колкото изглеждаше отначало. За щастие огньовете, които се лееха в мощното изригване, докато Сам гледаше от Кирит Унгол, бяха протекли главно по южния и западния склон. От тази страна пътят беше свободен. Ала на много места платното бе рухнало или прорязано от зейналите пукнатини. След изкачването на изток пътят рязко завиваше и продължаваше на запад. Завоят прорязваше дълбоко един зъбер от стар, изтъркан камък, избълван някога из пещите на Планината. Задъхан от товара, Сам мина по него; и в този миг с крайчеца на окото си зърна нещо да пада от канарата, сякаш стъпките му бяха съборили къс от черния камък.
Внезапна тежест се стовари върху му и той рухна напред, разранявайки китките си, с които още стискаше ръцете на господаря. После разбра какво е станало — както лежеше, чу над себе си омразния глас:
— Зъл госссподар! — съскаше гласът. — Зъл госссподар, мами ни; мами Смеагол, ам-гъл. Да не е посссмял да ходи натам. Да не е посссмял да ссстори нещо на Безценното. Дай го на Смеагол, да, дай го на нассс! Дай го на нассс!
Сам се изправи с яростен напън. Мигом извади меча си, но нищо не можеше да стори. Ам-гъл и Фродо се бяха вкопчили гуша за гуша. Ам-гъл късаше дрехите на господаря му, мъчеше се да докопа верижката и Пръстена. Навярно единствено това можеше да раздуха гаснещата жарава в сърцето на Фродо — нападение, опит насила да му изтръгнат съкровището. Той се отбраняваше с неочаквана ярост, която изуми и Сам, и Ам-гъл. Дори и така нещата можеха да завършат печално, ако самият Ам-гъл не се бе променил; но кой знае по какви злокобни пътеки бе бродил, самотен, гладен и жаден, тласкан от алчни копнежи и гибелен страх — и тия пътеки го бяха съсипали. Сега бе мършаво, прегладняло, измъчено създание, само кости и обтегната прежълтяла кожа. Фродо го отхвърли и залитайки, се изправи на крака.
— Долу, долу! — изпъшка той, вкопчил ръка в гърдите си, за да стисне Пръстена под прикритието на кожената риза. — Долу, пълзяща твар, и се махай от пътя ми! Времето ти свършва. Вече не можеш нито да ме предадеш, нито да ме убиеш.
И внезапно, както вече се бе случило на склона на Емин Муил, Сам съзря тия двама съперници с някакъв друг поглед. От едната страна — сгушена фигурка, почти сянка на живо създание, вече напълно съсипана и победена, ала изпълнена с отвратителна алчност и ярост; а пред нея се възправяше сурова, вече недосегаема за жалостта фигура в бяло, стиснала на гърдите си огнено колело. От огъня заговори заповеден глас:
— Махни се и повече не ме смущавай! Докоснеш ли ме пак, сам ще се хвърлиш в Съдбовния огън.
— Приклекналата фигура запълзя назад, ужас изпълни премигващите й очи, ала към него се примесваше и неутолима страст.
После видението отмина и Сам видя Фродо да стои с ръка на гърдите, тежко задъхан, а в нозете му бе коленичил Ам-гъл, широко разперил ръце по земята.
— Внимавайте! — викна Сам и пристъпи напред с вдигнат меч. — Ще скочи! Бързо, господарю! — изпъшка той. — Вървете! Вървете! Няма време за губене. Аз ще се заема с него. Вървете!
Фродо го изгледа сякаш от безкрайно разстояние.
— Да, трябва да вървя — каза той. — Сбогом, Сам! Най-сетне идва краят. Съдбовен час удари над Съдбовния връх. Сбогом!
Той се обърна и бавно, но гордо изправен, закрачи по стръмната пътека.
— Ха сега! — каза Сам. — Най-после ще ти видя сметката!
Хвърли се напред с гол меч, готов за битка. Но Ам-гъл не го нападна. Просна се на земята и захленчи.
— Не ни убивайте — изплака той. — Не ни мъчете с мръсссната жестока стомана! Оставете ни да живеем, да, само да поживеем още мъничко. Загубени, загубени! Загубени сме! А като изчезне Безценното, ще умрем, да, ще умрем и ще станем на прах. — Дългите му костеливи пръсти сграбчиха шепа пепел от пътя. — Праххх! — изсъска той.