Ръката на Сам трепна. Умът му бе пламнал от гняв и спомени за злодеянията. Справедливо бе да съсече вероломната, престъпна гад — справедливо и хилядократно заслужено; а и само тъй щяха да бъдат в безопасност. Но нещо в дъното на сърцето му го удържа — не можеше да удари тая загубена, съсипана, пределно окаяна твар, просната сред праха. Макар и за малко, той сам бе носил Пръстена и сега смътно се досещаше за страданията на съсухрения телом и духом Ам-гъл, поробен от Пръстена, неспособен вече да открие в живота покой и утеха. Но Сам нямаше думи, за да изрази чувствата си.
— О, проклета да си, воняща гад! — рече той. — Махай се! Изчезвай! Не ти вярвам даже колкото да те ритна; но изчезвай. Инак непременно ще те измъча, да, с мръсната жестока стомана.
Ам-гъл се надигна на четири крака, отстъпи малко назад, после се обърна и като усети, че Сам надига крак, хукна надолу по пътеката. Сам вече не се интересуваше от него. Внезапно си бе припомнил за господаря. Погледна нагоре по пътя и не го видя. Завтече се напред колкото можеше по-бързо. Ако се бе озърнал, можеше да види как малко по-долу Ам-гъл отново се обръща, в очите му диво припламва безумна светлина и той бързо, но предпазливо започва да се прокрадва изотзад като потайна сянка сред камънака.
Пътят продължаваше да се изкачва. Скоро отново зави и с последен устрем на изток пресече дълбок процеп в склона на конуса, за да излезе пред мрачния отвор в Планината — вратата на Самат Наур. Пронизвайки пушеци и мъгли, в далечината възхождаше към Юга зловещо пламтящо слънце, замътен червеникав диск; но целият Мордор се бе проснал като мъртъв около Планината — притихнал, сенчест, в очакване на някакъв страхотен удар.
Сам стигна до зейналата паст и надникна вътре. Там бе тъмно и горещо, дълбок грохот тресеше въздуха.
— Фродо! Господарю! — подвикна той.
Никакъв отговор. Сам постоя за миг, усещайки как сърцето му тръпне от безумни страхове, после се хвърли навътре. Сянката го обгърна.
Отначало не видя нищо. От немай-къде извади пак стъкленицата на Галадриел, но в треперещата му десница тя бе бледа и хладна, не хвърляше нито лъч в задушливия мрак. Бе стигнал до сърцето на Сауроновото царство, до ковачницата на древната му мощ, по-силна от всичко в Средната земя; всяко друго вълшебство бе безсилно тук. Боязливо направи няколко неуверени крачки из мрака. Изведнъж червен отблясък избликна нагоре и блъсна високия черен свод. Сам разбра, че се намира в дълга пещера или тунел, пронизващ димящия конус на Планината. Ала малко по-напред подът и стените от двете страни бяха прерязани от широка пукнатина, в която ту бликваше, ту помръкваше червено зарево; и през цялото време далече долу се раздаваше тътен и грохот, сякаш огромни машини тръпнеха в тежкия си труд.
Светлината отново избликна и там, на ръба на бездната, досами Съдбовната пукнатина, бе застанал Фродо — черен на фона на заревото, напрегнат, изпънат, ала неподвижен като вкаменен.
— Господарю! — викна Сам.
Тогава Фродо се раздвижи и заговори с ясен глас — Сам никога не го бе чувал тъй ясен и мощен — и звукът му се надигна над тътнещия хаос на съдбовния връх, отекна между свода и стените.
— Дойдох — изрече той. — Но сега решавам да не върша онова, за което дойдох. Не ще го сторя. Пръстенът е мой!
Той го надяна на пръста си и внезапно изчезна от погледа на Сам. Сам ахна, но нямаше време да изкрещи, защото в този момент станаха няколко събития едновременно.
Нещо жестокото блъсна в гърба, нозете му се подкосиха, той отлетя настрани и удари глава в каменния под, а отгоре прелетя черна фигурка. Отпусна се безсилно и за миг потъна в мрак.
А нейде далече Силата в Барад-дур се разтърси и Кулата затрепера от основата до гордата и жестока корона, когато Фродо надяна Пръстена и го обяви за свой в Самат Наур, сърцето на черното царство. Мрачният владетел внезапно разбра за него и пронизвайки всички сенки, Окото му погледна отвъд равнината, към вратата, която сам бе създал; в ослепителен блясък той осъзна степента на собственото си безумие и най-сетне разкри замислите на противника. Тогава гневът му избухна с всеизгарящ пламък, ала страхът се надигна да го задави като облак от черен дим. Разбрал бе смъртната заплаха и гибелта, надвиснала над съдбата му.