Умът му отърси всички кроежи и паяжини от страх и измяна, всички стратегии и войни; тръпка пробягна по цялото му царство, робите му изстинаха от ужас, армиите спряха, а пълководците му, останали без водач и воля, се люшнаха към отчаяние. Бяха забравени. Цялата мисъл и воля на Силата, която ги тласкаше напред, сега се бе устремила в чудовищен напор към Планината. По неин зов Назгулите, Духовете на Пръстена, завиха назад с пронизителни крясъци и сред буря от криле полетяха по-бързо от вятъра в последен отчаян напън на юг, към Съдбовния връх.
Сам се изправи. Беше зашеметен и кръв от челото се стичаше в очите му. Пипнешком пристъпи напред и зърна нещо удивително и страшно. На ръба на бездната Ам-гъл се бореше като луд с някакъв невидим враг. Люшкаше се напред-назад, ту тъй близо до ръба, че едва не политаше в пропастта, ту се отдръпваше назад, падаше на пода, ставаше, пак падаше. И през цялото време съскаше, но не изричаше нито дума.
Долу огньовете гневно се разбудиха, лумна червена светлина и изпълни цялата пещера със зарево и жар. Внезапно Сам видя как Ам-гъл придърпва дългите си ръце към устата; белите му зъби проблеснаха и с пукот захапаха нещо. Фродо нададе вик и изникна на колене край ръба на бездната. А Ам-гъл танцуваше лудешки, размахвайки високо Пръстена, все още нанизан на отхапания пръст. Сега той сияеше, сякаш наистина бе изкован от жива жарава.
— Безценно, безценно, безценно! — крещеше Ам-гъл. — Мое Безценно! О, мое Безценно!
И както бе вдигнал очи да се наслади на плячката, той отстъпи прекалено назад, залитна, поколеба се за миг на ръба и после рухна с крясък. От дълбините долетя сетния му вопъл Безценно и с него бе свършено.
Раздаде се рев и оглушителна шумотевица. Бликнали огньове лизнаха свода. Тътнежът прерасна в грохот и Планината се разтърси. Сам изтича, грабна Фродо и го понесе към изхода. И там, на мрачния праг на Самат Наур, високо над равнините на Мордор, го обзе такова изумление и ужас, че забравяйки всичко друго, застина вкаменен пред гледката.
Мимолетно зърна завихрен облак, а сред него кули и крепостни зидове, високи като хълмове, подпрени на могъщ планински трон над бездънни пропасти; огромни палати и бастиони, глухи зандани със стръмни скални стени, зейнали порти от стомана и елмаз — и сетне всичко изчезна. Кулите рухнаха и планините се разместиха; стените се срутиха и отломките им се сгромолясаха накуп; дим и бликнали изпарения литнаха с въртеливи талази нагоре, все нагоре, докато се преметнаха като прииждаща вълна, сетне върхът се закъдри и се стовари долу заливайки равнината. Едва тогава от много мили разстояние долетя тътен, прерастващ в оглушителен трясък и рев; земята се затресе, равнината се надигна и се пропука, Ородруин се люшна. Огън блъвна от разломения му връх. Гръм и мълнии раздраха небесата. Черен порой заплющя като камшик. И сред сърцето на бурята, с крясъци, които заглушаваха всички други звуци, Назгулите процепиха облаците и рухнаха като пламтящи метеори — обхванати в огнената гибел на планини и небеса, те се сгърчваха с пращене и чезнеха.
— Е, това е краят, Сам Майтапер — изрече нечий глас до него.
И ето че тук бе Фродо, блед и изтощен, ала същият както преди; в очите му вече нямаше ни напрежение, ни лудост, ни страх — само мир и покой. Товарът бе паднал. Отново се завръщаше милият господар от сладките дни в Графството.
— Господарю! — викна Сам и падна на колене. Сред цялата гибел на света, в този миг усещаше само радост, огромна радост. Товарът бе изчезнал. Господарят му беше спасен; отново беше свободен както преди. Сетне Сам забеляза осакатената кървяща ръка. — Бедната ви ръка! — възкликна той. — А нямам с какво да я превържа, да я облекча. Бих предпочел да ми отхапе цялата китка вместо вашия пръст. Но той вече изчезна, изчезна безвъзвратно, завинаги.
— Да — каза Фродо. — Но спомняш ли си словата на Гандалф: Ам-гъл тепърва може да стори още нещо? Без него, Сам, не бих могъл да унищожа Пръстена. В самия край Задачата щеше да се провали. Затуй да му простим! Задачата е изпълнена и всичко отмина. Радвам се, че си тук с мен. Тук, където всичко свършва, Сам.
Глава 4
Полето на Кормален
Бесните пълчища на Мордор обграждаха хълмовете отвред. Пълководците на Запада тънеха сред прииждащите вълни. Червеното слънце едва блещукаше и мрачните сенки на смъртта покриваха земята под крилете на Назгулите. Арагорн стоеше под знамето си безмълвен и суров, сякаш унесен в мисли за далечни или отдавна отминали неща; ала очите му просветваха като звезди, що сияят все по-ярко с настъпването на нощта. Застанал на върха на хълма, Гандалф бе бял и хладен, нито една сянка не спираше над него. Набегът на Мордор се разбиваше като вълна пред обсадените хълмове, хиляди гласове ревяха като мощен прилив сред разрухата и трясъка на оръжия.