Гандалф се размърда, сякаш пред очите му внезапно се бе разкрило някакво видение; обърна се и погледна на север, където небесата бяха бледи и ясни. Сетне вдигна ръце и мощният му глас се извиси над гълчавата: Орлите идат! И безброй гласове отвърнаха с вик: Орлите идат! Орлите идат! Мордорските войски погледнаха нагоре и се зачудиха каква ли ще е тази поличба.
Зададе се Гуаихир, Господарят на вятъра, и брат му Ландровал, най-огромен сред Орлите на Севера, най-могъщ сред потомците на стария Торондор, що някога, в младите дни на Средната земя, градял гнездата си по недостъпните върхари на Околните планини. Подир тях в дълги стремителни колони се задаваха васалите им от северните планини, понесени в налетелия вихър. Ятото им изведнъж се спусна от висините право срещу Назгулите и когато отминаха хълма, напорът на широките им криле зашумя като буря.
Но Назгулите се завъртяха, побягнаха и изчезнаха в сенките на Мордор, дочули внезапния страхотен зов на Черната кула; и в същия миг всички армии на Мордор се стъписаха, съмнение сграбчи сърцата им, смехът им секна, ръцете им затрепериха и се отпуснаха. Силата, що ги тласкаше напред и ги изпълваше с омраза и ярост, се бе разколебала, волята и ги напускаше; поглеждайки сега в очите на противниците, те виждаха гибелен блясък и ги обземаше страх.
Тогава всички пълководци на Запада се провикнаха в един глас, защото насред мрака нова надежда бе изпълнила сърцата им. Гондорски рицари, Рохански конници, Дунеданци от Севера се спуснаха на плътни отряди от обсадените хълмове срещу разколебания враг и разкъсаха гъмжилото с напора на свирепите си копия; Но Гандалф вдигна ръце и отново викна с ясен глас:
— Спрете, мъже на Запада! Спрете и чакайте! Удари съдбовният час.
И преди да довърши, земята се разтърси под нозете им. Сетне високо над Кулите на Черната порта, далеч над планините, в небето стремително бликна нагоре необятен, чутовен мрак, осеян с примигващи пламъци. Земята стенеше и тръпнеше. Зъберните кули се люшнаха, заклатиха се и рухнаха; сгромоляса се мощната стена; Черната порта стана на куп развалини; и от далечината, ту глух, ту по-силен, ту огласящ облаците, долетя трепнещ грохот, рев, протяжен отекващ тътен на гибел и разруха.
— Свърши се царството на Саурон! — изрече Гандалф. — Носителят на Пръстена е изпълнил Задачата.
А пълководците се взряха на юг към страната Мордор и им се стори, че пред черната плащаница на облаците още по-черна се надига чудовищна сенчеста фигура, непроницаема, увенчана с мълнии, изпълваща цялото небе. Огромна се извиси тя над света и протегна към тях с титанична заплаха страховита, ала безсилна ръка — още преди да се склони над тях, налетя мощен вятър, издуха я и тя изчезна; сетне настъпи мълчание.
Пълководците сведоха глави; а когато отново ги надигнаха — гледай ти! — враговете бягаха и мощта на Мордор се пръскаше като прах по вятъра. Тъй става, когато смърт порази подутата люпеща твар, що свързва като душа целия гъмжащ мравуняк — без нея мравките се лутат безразсъдно и сетне немощно умират; тъй и изчадията на Саурон, орки, троли и поробени с магия зверове се втурнаха насам-натам обезумели; някои се посичаха сами, хвърляха се в ямите или изгубили надежда, бягаха с вой да се укрият из дупки и мрачни кътчета. Ала мъжете от Рун и Харад, от Изтока и Юга, видяха краха на войната и огромното величие и слава на западните пълководци. Ония, що най-дълго и усърдно бяха служили на злото, ненавиждаха Запада, ала бяха горди и храбри. Сега те на свой ред се сбраха за сетна съпротива в отчаяната битка. Но повечето побягнаха на изток — кой както може: мнозина захвърлиха оръжието и запросиха милост.
А Гандалф, оставяйки командите и сраженията на Арагорн и другите владетели, застана на хълма и нададе зов; от висинето долетя и застана пред него огромният орел Гуаихир — Господарят на вятъра.
— Два пъти си ме носил, Гуаихир, приятелю — каза Гандалф. — Ако се съгласиш, третият ще е най-достоен. Едва ли ще ти се сторя по-голям товар, отколкото над Зиракзигил, където излетя прежният ми живот.
— Ще те нося — отвърна Гуаихир — накъдето искаш, та дори да беше от камък.