— Идвай тогава и нека дойдат с нас брат ти и неколцина от най-бързите сред вашето племе! Трябва да сме по-бързи от вятъра, за да изпреварим крилете на Назгулите.
— Повял е Севернякът, но ще го надбягаме — каза Гуаихир.
Той вдигна Гандалф и се стрелна на юг, а подир него литнаха Ландровал и младият бързокрил Менелдор. Минаха над Удун и Горгорот и съзряха под себе си цялата страна в хаос и разруха, а отпред Съдбовният връх пламтеше и бълваше огън.
— Радвам се, че си тук с мен — каза Фродо. — Тук, където всичко свършва, Сам.
— Да, с вас съм, господарю — каза Сам, полагайки нежно в скута си ранената ръка на Фродо. — И вие сте с мен. И пътешествието свърши. Но не искам да се предавам след толкова много път. Някак си няма да ми прилича, нали разбирате.
— Може би, Сам — отвърна Фродо, — но така е в тоя свят. Надеждите гаснат. Идва край. Вече не ни остава дълго да чакаме. Изгубени сме сред падение и разруха и няма път за бягство.
— Е, господарю, можем поне да се поотдалечим от това опасно място, от тоя Съдбовен процеп, ако така му е името. Можем, нали? Хайде, господин Фродо, дайте поне да слезем по пътеката!
— Отлично, Сам. Ще дойда, щом искаш да вървиш — каза Фродо.
Двамата се надигнаха и бавно слязоха по криволичещия път; докато наближаваха тръпнещото подножие на Планината, от Самат Наур блъвна огромен облак от пушек и пара, конусът се раздра отстрани и чудовищно огнено извержение се изля в бавен тътнещ водопад по източния склон.
Фродо и Сам не можеха да продължат напред. Последните им духовни и телесни сили бързо се изчерпваха. Бяха достигнали нисък пепеляв хълм, струпан в подножието на Планината; но по-нататък нямаше спасение. Сега той се бе превърнал в островче, което нямаше да изтрае дълго сред гибелта на Ородруин. Земята бе зейнала от всички страни и от дълбоки разломи и ями избликваха пушеци и изпарения. Планината се гърчеше зад тях. Огромни пукнатини раздираха склоновете й. Бавни огнени реки се спускаха по надолнището към тях. Скоро щяха да ги погълнат. Гореща пепел се сипеше като дъжд.
Спряха; Сам погали ръката на господаря си, която не бе изпуснал нито за миг. Сетне въздъхна:
— В каква приказка бяхме, а, господин Фродо? Как ми се иска да я чуя! Мислите ли, че ще казват: А сега е ред на легендата за Фродо Деветопръсти и Пръстена на Съдбата! И тогава всички ще замлъкват като нас в Ломидол, когато ни разказваха легендата за Берен Едноръки и Безценния Камък. Как ми се иска да я чуя! И се питам как ли ще продължи подир нас.
Но докато се мъчеше с тия думи да пропъжда страха докрай, очите му все блуждаеха на север — на север, към извора на ветровете, където далечното небе се проясняваше, а хладният порив се превръщаше в ураган и подгонваше мрака и облаците на разрухата.
И тъй ги видя отдалеч Гуаихир със зоркия си поглед, когато долетя с побеснелия вятър, и презрял небесните заплахи закръжи из въздуха — две дребни, изгубени тъмни фигурки, стиснали ръка в ръка на малкия хълм, докато светът с пъшкане се тресеше под тях и наблизо прииждаха огнени реки. И тъкмо когато ги откри и връхлетя надолу, видя ги да рухват — може би изтощени, може би задавени от пушеци и жега, а може би просто поразени най-сетне от отчаянието, закриваха очи пред смъртта.
Лежаха един до друг; а надолу се стрелна Гуаихир, надолу летяха Ландровал и бързият Менелдор; и насън, без да знаят каква участ ги е сполетяла, скиталците бяха вдигнати и понесени надалеч от мрака и огъня.
Когато се събуди, Сам откри, че лежи на някаква мека постеля, но над него тихо се полюшваха клонести буки и през младите им листа проблясваха златистозелени слънчеви лъчи. Сладки аромати се смесваха и изпълваха въздуха.
Той си припомни това благоухание — дъха на Итилиен — и промърмори:
— И таз добра! Колко ли съм спал?
Защото ароматът го бе върнал към онзи ден, когато бе наклал огънче на припек под склона; за миг всичко останало бе изпаднало от пробуждащата се памет. Протегна се и дълбоко си пое дъх.
— Ама какъв сън сънувах! — рече си той. — Добре, че се събудих!
Сепна се и чак сега видя, че Фродо лежи край него, потънал в спокоен сън. Едната ръка бе отметнал под главата си, другата лежеше над завивката. Това бе дясната ръка и безименият пръст липсваше.
Всички спомени нахлуха като порой и Сам се провикна:
— Не е било сън! Къде сме тогава?
А нечий глас тихо изрече изотзад: