Най-после стигнаха до отклонението към Сала — познаха го по двата високи бели стълба, които внезапно се показаха отдясно. Чудоум дръпна юздите, каручката изскърца и спря. Тъкмо се канеха да слязат, когато изведнъж чуха онова, от което се опасяваха — екот от копита по шосето пред тях. Тропотът приближаваше.
Чудоум скочи долу, хвана юздите и се вгледа в мрака. Чат-чат-чат — наближаваше конникът. Ударите кънтяха в неподвижния влажен въздух.
— По-добре се скрийте, господин Фродо — тревожно каза Сам. — Легнете в каручката и се завийте с одеяла, а ние ще го пропъдим тоя конник.
С тези думи градинарят скочи и застана до Чудоум. Черните конници щяха да стигнат до каручката само през трупа му.
Чат-чат-чат. Конникът беше съвсем близо.
— Ей, ти там! — викна Чудоум.
Копитата спряха. Стори им се, че един-два ярда напред смътно различават сред мъглата тъмна фигура, омотана с плащ.
— Виж какво! — рече фермерът, като хвърли юздите на Сам и пристъпи напред. — Нито крачка насам! Какво искаш и къде отиваш?
— Търся господин Торбинс. Не сте ли го виждали? — произнесе един приглушен глас — гласът на Мери Брендифук.
Капачето на един затъмнен фенер се повдигна и лъчът му падна върху смаяното лице на фермера.
— Господин Мери! — извика той.
— Да, разбира се! За кого ме помислихте? — запита Мери, идвайки напред. С излизането му от мъглата страховете на пътниците се уталожиха и той изведнъж се смали до нормалните хобитови размери. Яздеше пони и за да се предпази от мъглата, бе омотал шал през устата си.
Фродо скочи от каручката, за да го поздрави.
— А, ето те най-после! — каза Мери. — Вече се чудех дали изобщо ще се появиш днес. Тъкмо се прибирах за вечеря. Когато падна мъглата, пресякох със Сала и отидох към Стъблино да видя дали не си се изтърколил в някой ров. Но да пукна, ако ми е ясно откъде идвате. Къде ги намерихте, господин Чудоум? Сигурно в езерото при патките?
— Не, спипах ги да ми газят нивите и без малко да насъскам кучетата — отвърна фермерът. — Но съм сигурен, че те ще ви разправят всичко. А сега, да прощавате, господин Мери, господин Фродо, и прочие, но комай трябва да си вървя. Нощта напредва и госпожа Чудоумова ще се тревожи.
Той върна каручката по разклонението и направи завоя.
— Е, лека ви нощ на всички. Не ще и дума, чудноват ден беше днеска. Но всичко е добро, щом свършва добре, впрочем да не го казваме, преди да сме се прибрали. Да не си кривя душата — ще ми олекне, щом стигна у дома.
Чудоум запали фенерите и се покатери в каручката. Внезапно се наведе и измъкна изпод седалката голяма кошница.
— Щях да забравя. Госпожа Чудоумова остави това за господин Торбинс с най-добри пожелания.
Той подаде кошницата и потегли, изпроводен с хор от благодарности и пожелания за спокойна нощ.
Четиримата се загледаха подир бледите светли кръгчета на фенерите, чезнещи в мъгливата нощ. Изведнъж Фродо се разсмя — от закритата кошница в ръцете му се носеше аромат на гъби.
Глава 5
Един разкрит заговор
— Сега е време и ние да вървим — каза Мери. — Усещам, че има нещо объркано, но то може да изчака, докато се приберем.
Завиха към Сала по правия и добре поддържан път, ограден с големи белосани камъни. Стотина ярда по-нататък той ги доведе до речния бряг и широкия дървен пристан. Наблизо бе привързан голям сал. Край водата, под лъчите на два високо закачени фенера, проблясваха белите колове за закрепване на въжетата. Назад, из полята, мъглите вече заливаха оградите, но водата напред беше черна, само няколко парцаливи облачета се виеха като пара из крайбрежните тръстики. На отсрещния бряг мъглата изглеждаше по-рядка.
Мери поведе понито си по мостчето към сала. Останалите го последваха. Щом минаха всички, Мери хвана дългия прът и бавно се оттласна от брега. Широк и бавен, Брендивин течеше пред тях. Отсрещният бряг беше стръмен и над пристана се виеше пътека. Нейде там примигваха светлинки. По-нататък се мержелееше Фуков хълм и по него, през блуждаещия покров на мъглите, сияеха многобройни червени и жълти кръгли прозорчета. Това беше Бренди-палат, отколешен дом на Брендифуковци.
Много, много отдавна Горхендад Старофук — глава на рода Старофукови, един от най-древните родове в Мочурището, пък и в цялото Графство — прекосил реката, тогавашната граница на страната откъм изток. Той изградил (и издълбал) Бренди-палат, променил името си на Брендифук и се заселил като владетел на една същинска независима държавица. Родът му растял ли, растял, тая плодовитост продължила и след кончината на Горхендад, докато целият нисък хълм не бил покрит от Бренди-палат с неговите три парадни входа, множество портички и стотина прозорци. Тогава Брендифуковци и многобройните им васали почнали да копаят, а сетне и да строят из цялата околност. Така възникнал Фуков край — гъсто населена ивица между реката и Старата гора, един вид колония на Графството. Главното село бе Фукови оврази, струпано по бреговете и склоновете оттатък Бренди-палат.