— Е, сигурно няма начин човек да е навсякъде едновременно — каза той. — Но явно много съм пропуснал.
Междувременно армията се готвеше за завръщане към Минас Тирит. Морните отпочиваха, ранените оздравяваха. Мнозина бяха водили тежки битки със сетните нашественици от Изтока и Юга до пълния им разгром. А последни се бяха завърнали ония, които бяха навлезли в Мордор да разрушат крепостите по северните граници.
Но най-сетне, към края на април, пълководците на Запада отново поеха на път; заедно с хората си се качиха на кораби и от Каир Андрос се спуснаха по Андуин към Осгилиат. Там престояха един ден, а на следващия достигнаха зелените поля на Пеленор и отново видяха белите кули под високия Миндолуин, Града на Гондорските мъже, последния спомен за Задмория, минал през мрак и огън, за да изгрее в новия ден.
И тук, сред ранните мъгли над полето, разпънаха шатри и зачакаха утрото; настъпваше май и кралят щеше да мине през портите в часа на изгрева.
Глава 5
Кралят и Наместникът
Над Гондор бяха надвиснали съмнения и ужас. Ясното време и грейналото слънце изглеждаха като подигравка за хората, в чиито дни почти не бе останала надежда и които всяка сутрин очакваха съдбовни вести. Владетелят им бе мъртъв и изгорен, тялото на Роханския крал лежеше в крепостта им, а новият крал бе дошъл през нощта и пак бе потеглил на бой срещу тъй мрачни и страховити сили, че никаква доблест нямаше власт да ги покори. Новини не идваха. Откак армията напусна Моргулската долина и пое по северния път в сянката на планините, нито един пратеник не се бе завърнал, никаква вест не бе долетяла за онуй, що ставаше сред злокобния Изток.
Два дни след потеглянето на пълководците лейди Еовин заръча на болногледачките да й донесат одеждите и никакви увещания не я удържаха в постелята; когато я облякоха и укрепиха ръката й на платнена превръзка, тя отиде при Управителя на Домовете на изцелението.
— Благородни целителю — каза му, — огромен смут ме е обзел и повече не мога да лежа бездейно.
— Лейди — отвърна той, — още не сте оздравяла, а ми заръчаха да положа за вас специални грижи. Още седем дни не биваше да ставате от леглото, така ми наредиха. Моля ви да се върнете.
— Здрава съм — каза тя. — Здрава съм поне телесно, ако не броим лявата ми ръка, а тя ще се оправи. Но пак ще заболея, ако не намеря какво да върша. Няма ли вести от сраженията? Жените нищо не могат да ми кажат.
— Няма вести — потвърди Управителят — освен това, че владетелите са потеглили към Моргулската долина; хората казват, че начело бил новият пълководец от Севера. Велик благородник е той и целител; чудно ми е, че лекарска десница може да върти и меча. Не се среща подобно нещо из Гондор в наши дни, макар някога да е било и тъй, ако не лъжат древните предания. Но вече дълги години ние, целителите, търсим само лек за раните, нанесени от мечоносците. Не че и без тях не ни е малко работата — светът е пълен с недъзи и злощастия, та не ни трябват и тия, които носят войните.
— За война не са нужни двама врагове, Управителю, и един стига — отвърна Еовин. — А който няма меч, може да загине от меча. Нима тук, в Гондор, само ще събирате билки, докато Мрачният владетел събира армии? И знай, че невинаги е добро да си здрав телесно. Както и невинаги е зло да загинеш в битка, дори сред ужасни страдания. Ако ми бяха позволили в тоя мрачен час, бих избрала второто.
Управителят се взря в нея. Снажна се изправяше тя, с блеснали очи на бялото лице, със стиснат юмрук, както се бе обърнала да погледне през източните прозорци. Той въздъхна и поклати глава. След кратко мълчание тя се обърна към него:
— Няма ли неотложни дела? Кой управлява Града?
— Не знам точно — отвърна той. — Тия работи не ме вълнуват. С Роханските конници е останал някакъв воевода, а за бойците на Гондор чух, че отговаря владетелят Хурин. Но Наместник на града по право е господарят Фарамир.
— Къде мога да го намеря?
— В този дом, лейди. Той бе тежко ранен, но вече е на път да оздравее. Не знам обаче…
— Ще ме заведете ли при него? Тогава ще знаете.
Владетелят Фарамир се разхождаше сам из градината на Домовете на изцелението и под топлите слънчеви лъчи усещаше как в жилите му се влива нов живот; ала сърцето му бе натегнало и той се взираше отвъд стените, на изток. Когато Управителят се приближи и изрече името му, той се обърна и видя лейди Еовин Роханска; жалост го изпълни, защото видя, че е ранена, а ясният му взор долови в нея скръб и смут.