Пътниците поседяха там, където някога бяха портите на Исенгард, а днес две високи дървета се възправяха като стражи в началото на зелена алея, слизаща към Ортанк; гледаха изумени преобразената земя, ала нито наоколо, нито в далечината забелязаха живо създание. Но скоро дочуха зов хуум-хом, хуум-хом; и по пътеката с широки крачки се зададоха Дървобрад и Бързолъч.
— Добре дошли в Градината на Ортанк! — възкликна старият ент. — Знаех, че идвате, но имах работа нагоре из долината; още много има за довършване. Но както чувам, и вие не сте стояли със скръстени ръце на юг и на изток; само хубави неща чувам, много хубави.
И Дървобрад взе да хвали делата им, които, изглежда, му бяха напълно ясни; накрая се приведе и дълго гледа Гандалф.
— Е, хайде сега! — рече той. — Ти се оказа най-могъщ и всичките ти начинания свършиха добре. Накъде ще се запътиш сега? И защо си дошъл?
— Да видя докъде си стигнал с работата, приятелю — каза Гандалф, — и да ти благодаря за помощта във всичко, което постигнахме.
— Хуум, добре, почтено постъпваш — отвърна Дървобрад. — Не ще и дума, ентите изпълниха дълга си. И не само в борбата с тоя, хуум, тоя проклет дървоубиец, който живееше тук. Насам беше нахлуло и гъмжило от ония, бурарум, ония грознооки, черноръки, кривокраки, каменносърдечни, ноктолапи, сквернокоремести, кръвожадни, моримайтесикахонда, хуум, е, нали сте припрян народ, а пък пълното им име е дълго като безчетните години на страдания, та да кажем просто — оная сган, орките; те дойдоха през Реката, други се спуснаха от Севера и покрай гората Лаурелиндоренан, в която не можеха да проникнат благодарение на тия Велики владетели. — Той се поклони на Владетеля и Владетелката на Лориен. — Та тия същите скверни твари бяха твърде изненадани, като ни срещнаха сред Равнината, защото досега не бяха чували за нас; макар че и за по-почтен народ можем да кажем същото. И малцина ще ни запомнят, защото на пръсти се броят ония, що се спасиха с бягство, а Реката погълна повечето от тях. Но така стана добре за вас, защото, ако не ни бяха срещнали, кралят на степните земи нямаше да поеме на поход, а ако го бе сторил, на връщане не би открил родния си дом.
— Знаем добре това — каза Арагорн, — и Минас Тирит, и Едорас не ще го забравят никога.
— Никога е прекалено дълга дума, дори за мен — каза Дървобрад. — Докато трае кралството ти, искаш да кажеш; но наистина дълго ще трябва да трае, та ентите да го сметнат за продължително.
— Започва Новата епоха — каза Гандалф — и кой знае дали в нея кралствата човешки няма да те надживеят, приятелю Ветроклин. Но хайде сега, кажи ми, какво става със задачата, която ти отредих? Как е Саруман? Още ли не му е омръзнал Ортанк? Няма да ти повярвам, ако кажеш, че според него и изгледът пред прозорците му е подобрен.
Дървобрад се вгледа в Гандалф — лукаво, помисли си Мери.
— А! — каза ентът. — Знаех си, че натам ще поведеш разговора. Омръзнал ли му е Ортанк? Много му беше омръзнал накрая; но още повече му омръзна гласът ми. Хуум! Разправих му няколко дълги приказки… поне вие бихте ги сметнали за дълги.
— Защо те е слушал тогава? Да не би да си влизал в Ортанк? — запита Гандалф.
— Хуум, не, не в Ортанк! Но той идваше на прозореца си и слушаше, защото нямаше как другояче да узнае новините, а жадуваше за тях; аз пък се постарах да чуе и останалото. Добавих много, много неща, за които щеше да е добре да поразмисли. Много му омръзна. Винаги е бил припрян. Това го погуби.
— Забелязвам, добри ми Ветроклин — каза Гандалф, — че си подбираш думите твърде грижливо: живееше, беше — все в минало време. Ами настоящето? Да не е умрял?
— Не, не е умрял, доколкото знам — отвърна Дървобрад. — Но си замина. Да, замина си преди седем дни. Аз го пуснах. Не беше останало кой знае колко от прежния му облик — на бледа сянка приличаше, когато изпълзя навън заедно с онова змийско създание. И недей да ми разправяш, Гандалф, че съм обещал да го пазя. Знам. Но нещата се промениха напоследък. Пазих го, докато не стана безвреден. Трябва да знаеш, че най-много мразя да държат в клетки живи създания и само в крайна нужда бих го сторил дори на подобни твари. Щом са изтръгнати отровните зъби, змията може да пълзи накъдето си ще.