После Арагорн се сбогува с Келеборн и Галадриел; и Владетелката му каза:
— Елфически камък, през мрак стигна до надеждата и днес имаш всичко, що бе мечтал. Не пропилявай дните си!
А Келеборн добави:
— Сбогом, родственико! Дано съдбата ти е по-добра от моята и съкровището ти да остане при теб докрай!
С тия думи се разделиха, а вече се свечеряваше; когато се обърнаха след малко, видяха краля на Запада да седи неподвижно на коня си, обкръжен от рицарите; залязващото Слънце бе слязло над тях и доспехите им сияеха като червено злато, а бялата мантия на Арагорн се превръщаше в пламък. Сетне Арагорн вдигна високо зеления камък и от ръката му лумна изумруден огън.
Скоро оредялата дружина зави на запад покрай Исен, мина през Пролома към необятните равнини, после свърна на север и пресече границите на страната Дун. Местните жители бягаха и се криеха, защото се бояха от елфите, макар те рядко да идваха в страната им; но пътниците не им обръщаха внимание — отрядът все още беше голям и разполагаше с всичко необходимо; продължиха спокойно по пътя си, спирайки на бивак където пожелаят.
На шестия ден подир раздялата с краля пресякоха една гора, слизаща откъм хълмовете в подножието на Мъгливите планини, които сега оставаха отдясно. Излизайки на открито по залез-слънце, те догониха старец в мръсни бели дрипи, подпрян на тояжка. Подир него се влачеше с хленч още един просяк.
— Е, Саруман! — каза Гандалф. — Накъде си тръгнал!
— Какво те засяга? — отвърна той. — Не ме ли съсипа колкото искаше, та сега да следиш и накъде ходя?
— Знаеш отговора: не и не — каза Гандалф. — Както и да е, времето на делата ми вече е към края си. Кралят се нагърби с товара. Ако бе изчакал в Ортанк, щеше да го видиш, а той щеше да прояви мъдрост и милосърдие.
— Толкова по-добре, че съм се измъкнал — възрази Саруман. — От него не искам нито едното, нито другото. И за да отговоря на първия ти въпрос — търся как да напусна кралството му.
— Значи пак си тръгнала по грешен път и не ти дам надежда в края на пътя ти — каза Гандалф. — Но нима ще отблъснеш помощта ни? Готови сме да ти я предложим.
— На мен? — възкликна Саруман. — Не, само не ми се усмихвай! Предпочитам те намръщен. Колкото до тая Владетелка сред вас — не й вярвам, тя открай време ме мрази и съзаклятничи с теб. Не се съмнявам, че те е довела насам, за да злорадства над моята несрета. Ако знаех, че ме преследвате, щях да ви лиша от това удоволствие.
— Саруман — рече Гандалф, — други задачи имаме и други грижи ни се струват по-срочни от тая да те преследваме. Приеми, че късметът те е застигнал — сега имаш последен шанс.
— Радвам се, ако наистина е последен — каза Саруман, — така ще си спестя досадата да отказвам. Всичките ми надежди рухнаха, но с вас няма да деля. Ако изобщо имате надежда. — За миг очите му пламнаха. — Вървете! Ненапразно с векове съм изучавал тайните науки. Вие сами се обрекохте и го знаете. В дългото скитничество ще ме гнети мисълта, че унищожавайки моя дам, срутихте и своя. Кой кораб ще ви върне сега през морската шир? — изкикоти се той. — Сив ще е корабът, пълен с призраци. — Той отново се разсмя, но гласът му бе пресеклив и грозен. — Ставай, идиот такъв! — кресна той на другия просяк, който бе седнал на земята; шибна го с тояжката си. — Хайде обратно! Щом тия хубавци са тръгнали по нашия път, ние ще поемем друг. Тръгвай, че няма да получиш и залък за вечеря!
Просякът се обърна и се повлече край пътниците, хленчейки:
— Горкият стар Грима! Горкият стар Грима! Все него бият и хокат. Как го мразя! Ех, ако можех да го напусна!
— Напусни го тогава! — каза Гандалф.
Но Змийския език само стрелна Гандалф с ужасените си сълзливи очи и побърза да се затътри след Саруман. Минавайки покрай отряда, окаяната двойка наближи хобитите. Саруман спря и се втренчи в тях; те го изгледаха с жалост.
— Значи и вие сте дошли да злорадствате, а, таралежчета мои? — рече той. — Хич не ви е грижа за нуждите на един беден просяк, нали? Имате си всичко — храна, хубави дрехи и най-добър лист за лулите. О, да, знам! Знам откъде сте го взели. Няма да дадете на просяка да си напълни лулата, нали?