И докато Билбо мърмореше думите, главата му клюмна на гърдите и той заспа дълбоко.
Мракът в стаята се сгъсти и огънят в камината се разгоря; хобитите се вгледаха в спящия Билбо и видяха, че на лицето му грее усмивка. Дълго седяха в мълчание; после Сам се озърна из стаята, видя как трепкат сенки по стените и тихичко каза:
— Не ми се вярва много да е писал, докато ни нямаше, господин Фродо. Вече никога няма да напише история.
При тия думи Билбо поотвори око, като че бе чул. После се събуди.
— Нали виждате колко съм сънлив — каза той. — А когато ми остане време за писане, само на поезия ме избива. Питам се, Фродо, скъпо мое момче, дали ще ти е много неприятно да поразчистиш малко, преди да си заминеш? Ако искаш, събери записките, документите и дневника ми и ги вземи. Разбираш ли, нямам много време за подборки и подреждане. Сам да ти помогне, а като оформиш всичко, върни се да го прегледам. Ще се постарая да не съм много критичен.
— Разбира се, че ще го сторя! — каза Фродо. — И, разбира се, скоро ще дойда — вече няма да е опасно. Сега си имаме истински крал и той бързо ще оправи пътищата.
— Благодаря, мило момче! — каза Билбо. — Наистина много ме успокои.
И той пак задряма.
На следващия ден Гандалф и хобитите се сбогуваха с Билбо в стаичката му, защото навън беше студено; после се простиха с Елронд и близките му.
Докато Фродо стоеше на прага, Елронд му пожела лек път, благослови го и рече:
— Мисля, Фродо, че ако не побързаш, може и да не се наложи да идваш насам. Пак по това годишно време, когато златните листа се готвят да покрият земята, търси Билбо в горите на Графството. Аз ще бъда с него.
Никой друг не чу тия думи и Фродо ги съхрани за себе си.
Глава 7
Към дома
Най-сетне хобитите бяха обърнали лица към родния край. Сега копнееха час по-скоро да видят Графството, но отначало пътуваха бавно, защото Фродо не се чувстваше добре. Пред Брода на Бруинен той бе спрял, без да смее да нагази в потока; забелязаха, че за кратко време очите му сякаш не виждаха нищо наоколо. През целия ден той не отрони дума. Беше шести октомври.
— Болка ли те мъчи, Фродо? — тихо запита Гандалф, който яздеше до него.
— Да, мъчи ме — каза Фродо. — В рамото. Раната боли и в сърцето ми тегне споменът за мрак. Днес се навършва една година.
— Уви! За някои рани няма изцеление — каза Гандалф.
— Боя се, че и моята е от тях — отвърна Фродо. — Няма път назад. Дори да се върна в Графството, то не ще ми се стори както преди, защото аз съм се изменил. Нося рани от кинжал, жило, зъб и тежък товар. Где да намеря покой?
Гандалф не отговори.
Към края на следващия ден болката и тревогата отминаха и Фродо отново се развесели, сякаш бе забравил вчерашните страдания. По-нататък пътешествието продължи без премеждия и дните полетяха един след друг; яздеха спокойно и често поспираха сред красивите гори, засияли с червени и жълти листа под есенното слънце. Накрая наближиха Бурния връх; свечеряваше се и мрачната сянка на хълма се разстилаше по пътя. Фродо помоли да побързат и без да поглежда към възвишението, препусна през сянката му с приведена глава и плътно пристегнат плащ. Тази нощ времето се промени и налетелият от Запад вятър донесе дъжд. Гръмко фучеше леден вихър и жълтите листа кръжаха като птици в небето. Когато се добраха до Кестенака, клоните вече бяха голи и тежка дъждовна завеса забулваше хълма Брее.
И тъй, в една бурна дъждовна вечер към края на октомври петимата пътници се изкачиха по стръмния път и стигнаха до Южната порта на Брее. Тя се оказа залостена; дъждът шибаше лицата им, ниски облаци прелитаха по тъмното небе и хобитите се оклюмаха, защото бяха очаквали по-сърдечен прием.
След дълго викане вратарят най-после излезе с тежка сопа в ръце. Той ги огледа със страх и подозрение; но когато видя, че е дошъл Гандалф, а спътниците му са хобити въпреки странните си одежди, лицето му просветля.