Но за себе си не говореше много. Признаваше, че нещата съвсем не са розови. Търговията хич не била добре, направо се проваляла.
— Вече никой от Външните не минава край Брее — обясни той. — А тукашните най-често си стоят вкъщи със залостени врати. За всичко са виновни тия пришълци и вагабонти, дето взеха да идват по Зеления път миналата година, както си спомняте; а после надойдоха и други. Някои бяха просто клетници, бягащи от неволята, но повечето бяха лоши хора, крадливи и злосторни. Даже тук, в Брее, имахме безредици, лоша работа ви казвам. Представете си, стана истинско сражение и убиха няколко души, ама съвсем ги убиха! Вярвайте ми, ако щете.
— Вярвам ти — каза Гандалф. — Колцина?
— Трима и двама — отвърна Мажирепей, имайки предвид големите хора и дребния народ. — Отиде си горкият Мат Пиренов, и Роули Ябълчан, и малкият Том Хванитрън от Задхълмово, и Уили Рътлински от горния край, и един Подхълмов от Конярище — все добри момчета, жалим за тях. А Хари Козилист, дето пазеше западната порта, се прехвърли към пришълците заедно с Бил Папратак и се затриха нанякъде; мене ако питате, те са ги пуснали да влязат в селото. През нощта на сражението, искам да кажа. А това беше, след като им рекохме да се омитат и ги изхвърлихме навън — преди края на годината беше; а пък битката стана рано сутринта, точно на Нова година, тъкмо беше натрупало дебели преспи. Сега се прехранват с кражби и живеят на открито. Крият се из горите оттатък Сводче и в северните пущинаци. Казвам ви, все едно, че са се върнали тежките времена, дето сме ги чували по старите приказки. Пътищата не са сигурни, никой не ходи надалече и притъмнее ли, народът се залоства по къщите. Налага се да слагаме часови по цялата ограда, а нощем сума ти народ пази портите.
— Е, на нас никой не ни е досаждал — заяви Пипин, — а пък дойдохме бавно, без да се пазим. Мислехме, че всички неприятности са останали зад гърба ни.
— Не са останали, благородни господине, колкото и да е жалко — въздъхна Мажирепей. — Но нищо чудно, че не са ви закачали. Не биха си дирили белята срещу въоръжен народ с мечове, шлемове, щитове и прочие. Седем пъти биха си помислили, преди да го сторят. Да ви кажа, и аз се послисах, като ви видях.
Чак сега хобитите осъзнаха, че хората са ги гледали с изненада не толкова заради завръщането им, колкото заради доспехите. Толкова бяха свикнали да воюват и да препускат в боен ред, че съвсем не бяха помислили какво задморско чудо ще бъдат в родния, им край лъскавите ризници, проблясващи изпод плащовете, шлемовете от Гондор и Пределите и красивите гербове на щитовете им. А и Гандалф яздеше снажния си сив кон, цял облечен в бяло, заметнат със сиво-синкав плащ и на пояса му висеше дългият меч Гламдринг.
— Добре, добре — разсмя се Гандалф. — Щом се плашат от нас петимата, значи сме срещали и по-страшни врагове. Във всеки случай, докато сме тук, няма да ви безпокоят нощем.
— Да, но за колко време? — рече Мажирепей. — Не отричам, би трябвало да се радваме, че ще поостанете. Нали разбирате, не сме свикнали с такива размирици; а пък хората разправят, че всички Скиталци изчезнали нанякъде. Мисля, че досега не сме съзнавали какво правят те за нас. Не е само до разбойниците. Тая зима покрай оградата виеха вълци. А из гората бродят черни сенки, страховити твари, от които кръвта ти замръзва в жилите. Много обезпокоително, ако разбирате какво искам да кажа.
— Струва ми се, че разбирам — каза Гандалф. — Напоследък почти всички земи бяха обезпокоени, много обезпокоени. Но горе главата, Пиволей! Били сте на ръба на велики беди и много се радвам да чуя, че не ви е сполетяло нещо по-сериозно. Ала вече идват по-добри времена. Може би незапомнено добри. Скиталците се завърнаха. Ние дойдохме с тях. И отново има крал, Пиволее. Скоро той ще се погрижи и за вашия край. Пак ще се отвори Зеленият път и вестоносците му ще дойдат на север, ще има безброй пътници и злите твари ще бъдат прогонени от пущинаците. Всъщност след време вече няма да има пущинаци, ще ги заменят ниви и чифлици.
Господин Мажирепей поклати глава.