Върнаха се към селския площад. Тук Сам свърна настрани и препусна надолу по южния път към чифлика на Памуксън. Преди да се отдалечи много, към небето изведнъж се надигна звънлив и ясен зов на рог. Той отекна надалеч из хълмове и поля; тъй властен бе този зов, че Сам едва не полетя обратно. Понито му се изправи на задните крака и изцвили.
— Напред, моето момче! Напред! — викна Сам. — Скоро ще се върнем.
После чу как Мери промени мелодията и бойният сигнал на Фуков край разтресе въздуха:
На крак! На крак! Страх, огън, враг! На крак!
Огън, враг! На крак!
Сам дочу как нейде назад се надигна гълчава и затрещяха разтворени врати. Отпред из мрака лумнаха светлинки; кучета залаяха, затрополиха нозе. Не след дълго той стигна до края на пътя и там вече беше Памуксън, а трима от синовете му, Том младши, Веселан и Ник, бързаха да го догонят. С брадви в ръцете те преградиха пътя.
— Не! Не е от ония нехранимайковци — чу Сам гласа на чифликчията. — По ръст изглежда хобит, но е облечен някак чудновато. Хей! — подвикна той. — Кой си и каква е тая врява?
— Сам се казвам, Сам Майтапер. Върнах се.
Чифликчията Памуксън се приближи и го огледа в здрача.
— Добре! — възкликна той. — Гласът е същият и лицето ти не се е променило, Сам. Но с тия дрехи не бих те познал на улицата. Явно си бил по чужди земи. Страхувахме се, че си умрял.
— Не съм! — отвърна Сам. — Нито пък господин Фродо. Той е тук с приятелите си. Оттам и врявата. Вдигат Графството на бунт. Смятаме да пропъдим тия разбойници и Началника им. Започваме веднага.
— Добре, добре! — провикна се Памуксън. — Значи захвана се най-сетне! Цяла година чакам да почнат размириците, но народът си трае. А пък аз трябва да мисля за жената и за Рози. Тия обесници са способни на всичко. Е, да вървим, момчета! Крайречкино е на крак! Трябва да се включим!
— Ами госпожа Памуксън и Рози? — запита Сам. — Все още е опасно да ги оставяте сами.
— Гиздан е при тях. Но ако имаш желание, можеш да идеш да му помагаш — ухили се Памуксън. После той и синовете му хукнаха към селото.
Сам побърза към къщата. Край голямата кръгла врата стояха госпожа Памуксън и Рози, а пред тях Гиздан заплашително стискаше дълга вила.
— Аз съм! — викна Сам, препускайки напред. — Сам Майтапер! Тъй че не се мъчи да ме намушкаш, Гиздане. Пък и няма да успееш, с ризница съм.
Той скочи от понито и се изкатери по стъпалата, водещи от двора към вратата. Тримата го гледаха мълчаливо.
— Добър вечер, госпожо Памуксън! — каза той. — Здрасти, Рози!
— Здрасти, Сам! — отвърна Рози. — Къде беше? Разправяха, че си умрял, но аз те чакам от пролетта. Не си бързал да се върнеш, нали?
— Може би — сконфузи се Сам. — Но сега бързам. Тръгваме на бой с потисниците и трябва да се връщам при господин Фродо. Ама си помислих, че ще е добре да видя как е госпожа Памуксън, пък и теб да видя, Рози.
— Добре сме, благодаря — каза госпожа Памуксън. — Или щяхме да сме добре, ако не бяха тия крадливи разбойници.
— Добре де, хайде изчезвай! — рече Рози. — Щом през цялото време си се грижил за господин Фродо, как тъй ти хрумна да го изоставиш в най-опасния момент?
Това бе прекалено за Сам. Трябваше или да отговаря цяла седмица, или да си премълчи. Той се обърна и яхна понито. Но докато потегляше, Рози изтича по стъпалата.
— Мисля, че изглеждаш чудесно, Сам — каза тя. — Бягай сега! Но се пази и щом прогоните разбойниците, идвай право тук!
Когато се върна, Сам завари цялото село на крак. Без да се броят развълнуваните хлапаци, на площада вече се бяха събрали стотина яки хобити с брадви, тежки чукове, дълги ножове и дебели сопи; неколцина носеха ловджийски лъкове. От по-далечните ферми продължаваше да се стича народ.
Някой от селяните беше наклал буен огън — за да оживи сцената и за да наруши една от забраните на Началника. Пламъкът грееше ярко в прииждащата нощ. Под ръководството на Мери няколко хобити преграждаха пътя в двата края на селото. Когато ширифите стигнаха до долната бариера, изгубиха и ума, и дума; но щом разбраха как стоят нещата, повечето смъкнаха перата от шапките си и се включиха в бунта. Останалите се изнизаха в тъмнината.