— Благодарим! — надсмяха им се човеците. — Бягайте сега да спите, преди да сте опитали камшика.
Сетне закрачиха по улицата с крясъци:
— Изгасете светлините! Прибирайте се и не се показвайте навън! Инак ще приберем в Тъмните дупки петдесетина от вас за цяла година. Прибирайте се! Шефът почва да се ядосва.
Никой не обръщаше внимание на заповедите им; но след като разбойниците отминеха, народът тихичко се събираше отзад и тръгваше подир тях. Когато хората стигнаха до огъня, завариха там само чифликчията Памуксън, протегнал ръце да се постопли.
— Кой си и какво мислиш, че правиш? — запита водачът на негодниците.
Памуксън бавно вдигна очи към него.
— Тъкмо се канех да ви задам същия въпрос. Това не е ваша страна и никой не ви е канил.
— Е, ние пък те каним — рече водачът. — Трябваш ни. Дръжте го, момчета! Откарайте го в Тъмните дупки и го поукротете малко!
Хората направиха крачка напред и изведнъж спряха. Отвсякъде се надигна гневен ропот и те внезапно разбраха, че чифликчията Памуксън съвсем не е сам. Бяха обкръжени. В мрака покрай огъня едва се различаваше пръстен от хобити, които се бяха промъкнали из сенките. Бяха почти двеста на брой и всеки стискаше някакво оръжие.
Мери пристъпи напред.
— Вече се срещнахме веднъж — каза той на водача, — и те предупредих да не се връщаш насам. Пак те предупреждавам: всички стоите на светло и сте под прицела на нашите стрелци. Ако пипнете с пръст този чифликчия или който и да било друг, ще бъдете застреляни незабавно. Предайте оръжията си!
Водачът се огледа. Беше в капан. Но не се боеше, щом имаше подкрепата на своите двадесет юначаги. Прекалено зле познаваше хобитите, за да осъзнае каква опасност го дебне. Безразсъдно реши да се бие. Струваше му се лесно да се измъкне от обръча.
— Дръжте ги, момчета! — викна той. — Дайте им да се разберат!
С дълъг нож в лявата ръка и сопа в дясната, той се хвърли към обръча в отчаян опит да се изтръгне към Хобитово. Бясно замахна към Мери, който преграждаше пътя му. И падна мъртъв, пронизан от четири стрели.
Това бе достатъчно за другите. Те се предадоха. Хобитите взеха оръжията им, вързаха ги един за друг и ги отведоха до една празна барака. Там ги оставиха под стража с вързани ръце и крака. Тялото на мъртвия главатар бе отмъкнато настрани и погребано.
— Накрая комай се оказа прекалено лесно, нали? — обади се Памуксън. — Казвах, че можем да ги надвием. Но трябваше някой да ни поведе. Тъкмо навреме се прибрахте, господин Мери.
— Още работа ни чака — каза Мери. — Ако сметките ти са верни, не сме се справили и с една десета от тях. Но вече е тъмно. Мисля, че следващият удар трябва да почака до сутринта. Тогава ще се заемем с Началника.
— Защо не сега? — запита Сам. — Трябва да е към шест вечерта. И освен това искам да видя старика. Знаете ли нещо за него?
— Преживява криво-ляво, Сам — отвърна чифликчията. — Ония разкопаха улица „Торбаланска“ и това бе тежък удар за него. Сега живее в една от новите къщи, дето хората на Началника ги построиха, докато все още вършеха някаква работа освен палежите и кражбите. Това е на около миля след Крайречкино. Но когато му се удаде случай, идва да ме види и гледам да го понахраня, та да не западне като другите сиромаси. Нарушавам Правилата, естествено. Бих го взел при мен, но не ми разрешаваха.
— Благодаря от сърце, господин Памуксън, няма да забравя добрината — каза Сам. — Но искам да го видя. Шефът и онзи Шарки, дето го споменаха, може да сторят някоя беля до сутринта.
— Добре, Сам — кимна Памуксън. — Вземи едно-две момчета и иди да го доведеш у нас. Няма нужда да минаваш край Рекичката към Хобитово. Моят Веселан ще ти покаже пътя.
Сам потегли. Мери разпредели постовете около селото и на бариерата за през нощта. После двамата с Фродо отидоха на гости у Памуксън. Седнаха със семейството в топлата кухня и Памуксънови зададоха някой и друг любезен въпрос за странстванията им, но почти не слушаха отговорите — далеч повече ги вълнуваха събитията в Графството.
— Всичко започна от Пъпчивеца, както го наричаме — каза Памуксън, — и то още след като си заминахте, господин Фродо. Взеха да му хрумват разни чудати идеи. Като че искаше всичко да заграби и да изгони хората от домовете им. Скоро стана ясно, че вече притежава много повече, отколкото му се полага; все грабеше и грабеше, макар да си остава загадка откъде взимаше пари да купува мелници и пивоварни, ханове, чифлици и ниви с пушилист. Изглежда, че още преди да се настани в Торбодън, е бил купил мелницата на Пясъчкин. Разбира се, той поначало имаше доста земи в Южната околия, наследство от баща му; а вероятно от една-две години потайно е продавал в чужбина огромни количества от най-добрия лист. Но към края на миналата година взе да изпраща навън цели каруци стока — и то не само лист. Пазарът се опразни, а зимата наближаваше. Народът се ядоса, но Пъпчивеца беше предвидил това. С големи каруци пристигнаха тълпи от хора, главно разбойници. Някои от тях откарваха стоката на юг, други оставаха. По-късно дойдоха още. И преди да разберем какво ни е сполетяло, те вече се бяха настанили тук-там из цялото Графство, сечаха дървета, копаеха, градяха си бараки и къщи по свой вкус. Отначало Пъпчивеца плащаше щетите, но скоро пришълците взеха да се държат като господари и да вземат каквото им хареса. Имаше размирици, но слаби. Старият Уил, кметът, тръгна за Торбодън да протестира, но не се добра дотам. Разбойниците го спипаха, затвориха го в една дупка в Голям Дълбалник и до ден-днешен не е излязъл. Малко подир Нова година вече нямахме кмет. Пъпчивеца се обяви за Началник на ширифите или просто Началник и взе да прави каквото си иска; а ако някой станеше „нахален“, чакаше го участта на Уил. Тъй тръгнаха нещата — от зле по-зле. Пушилистът изчезна, имаше го само за човеците; бирата също беше само за човеците и Началника затвори всички ханчета; в изобилие останаха само Правилата, всичко друго чезнеше и чезнеше. Единственото спасение беше да укриеш нещичко от имота си, когато негодниците дойдат да събират „за справедливо преразпределение“ — сиреч всичко за тях, а за нас само огризките, които можехме да получим в ширифските домове, стига да ни издържат стомасите на такива боклуци. Много зле беше. Но откакто пристигна Шарки, стана истинска съсипия.