— Кой е тоя Шарки? — обади се Мери. — Чух един от негодниците да говори за него.
— Изглежда, че е най-големият негодник от всички — отвърна Памуксън. — За пръв път го чухме към края на жътвата, някъде през септември. Никога не сме го виждали, но знаем, че е горе, в Торбодън; и мисля, че това е истинският Началник. Всички разбойници правят каквото той нареди: бият, палят, рушат, а вече се стигна и до убийства. В делата им вече няма дори и престъпен смисъл. Секат дървета и ги оставят да гният, изгарят къщи и нищо не строят. Вижте например мелницата на Пясъчкин. Пъпчивеца я срути веднага след като се настани в Торбодън. После доведе тълпа нечистоплътни хора да построят нова, по-голяма, пълна с колела и чуждоземни машинарии. Само онзи глупак, Тед, хареса това и сега работи там за човеците, сменя разни колела в мелницата, където баща му беше Мелничар и господар на всичко. Пъпчивеца имаше идеята да мели повече и по-бързо, поне така разправяше. Построи и други мелници като тая. Но за да мелиш, трябва да намериш мливо, а за новата мелница бе останало по-малко от онова, което поемаше старата. Но откакто пристигна Шарки, не са смлели и зрънце. Само чукат-тракат, бълват пушеци и смрад, та в Хобитово няма покой ни денем, ни нощем. И нарочно изливат мръсотия; изпоцапаха долното течение на Рекичката, а тя се влива в Брендивин. Грешка нямат, ако са решили да превърнат Графството в пустиня. Не вярвам онзи глупак, Пъпчивеца, да стои зад всичко това. Шарки го направи, казвам ви.
— Правилно! — вметна Том младши. — Ами че те прибраха даже Лобелия, старата майчица на Пъпчивеца, а той си я обичаше, за разлика от всички останали. Някои хобитовчани са видели как е станало. Идва тя по пътеката със стария си чадър. Няколко разбойници се изкачват нагоре с голяма каруца. „Накъде сте се запътили?“ — пита тя. „Към Торбодън“ — отвръщат те. „За какво?“ — пак пита тя. „Да строим бараки за Шарки“ — казват те. „Кой ви разреши?“ — пита тя. „Шарки — отговарят те. — Тъй че се махай от пътя, дърта вещице!“ — „Ще ви дам аз един Шарки, мръсни крадливи негодници!“ — вика тя, вдига чадъра и се нахвърля върху главатаря им, а той бил почти два пъти по-едър от нея. И тъй я прибрали. Отмъкнали я в Тъмните дупки, представяте ли си, на нейната възраст. За някои други затворници ни е по-мъчно, но не ще и дума, че тя прояви повече кураж от мнозинството хобитовчани.
Насред този разговор в къщата нахълта Сам заедно със своя старик. Майтапер старши не изглеждаше особено състарен, само дето беше пооглушал.
— Добър вечер, господин Торбинс! — каза той. — От сърце се радвам да ви видя жив и здрав. Но имам да ви дърпам ушите, прощавайте за дързостта. Винаги съм казвал, че не биваше да продавате Торбодън. Оттам започнаха бедите. Докато сте се шляли по чужди земи да гоните из планините разни черни хора, както разправя моят Сам, макар че не ми обясни защо е трябвало да го правите, те тук разкопаха „Торбаланска“ и ми съсипаха картофите.