— Много съжалявам, господин Майтапер — каза Фродо. — Но сега се върнах и ще сторя каквото е по силите ми, за да поправя злото.
— Е, добре го казахте — възкликна старикът. — Господин Фродо Торбинс е истински благороден хобит, винаги съм го повтарял, каквото и да си мислим за някои други със същото име, да ме прощавате. А, надявам се, и моят Сам се е представил задоволително?
— Чудесно се държа, господин Майтапер — отвърна Фродо. — Вярвайте, ако щете, но сега той е една от най-прочутите личности по всички земи. Оттук, та отвъд Великата река и чак до Морето се пеят песни за подвизите му.
Сам се изчерви, но отправи към Фродо благодарствен поглед, защото Рози му се усмихваше с блеснали очи.
— Малко ми е трудничко да го повярвам — рече старикът, — макар да виждам, че се е мешал в чудновати компании. Къде му е жилетката? Не ми харесват тия железа по него, нищо, че му стоят добре.
На следващата сутрин домочадието на Памуксън и гостите му бяха на крак в ранни зори. През нощта не се бе чуло нищо, но без съмнение щяха да имат нови неприятности още преди да напредне денят.
— Изглежда, че нито един от разбойниците не е останал горе в Торбодън — каза Памуксън, — но всеки момент може да се появи бандата от Сберипът.
След закуска дотърча пратеник от Туков край. Беше въодушевен.
— Танът вдигна на крак цялата област — каза той — и новината лети навсякъде като горски пожар. Разбойниците, които дебнеха около нашия край, избягаха на юг — тоест избягаха ония, които останаха живи. Танът потегли подир тях да прегради пътя на голямата банда, но прати насам колкото бойци можеше да отдели, начело с господин Перегрин.
Следващата вест не бе толкова добра. Към десет часа пристигна Мери, който бе отсъствал цяла нощ.
— На четири мили оттук има голяма банда — каза той. — Идват по шосето от Сберипът и към тях са се присъединили мнозина от разпръснатите главорези. Трябва да са около стотина; опожаряват всичко по пътя си. Проклети да са!
— А! Тая сган няма да се задоволи с приказки. Ще убиват, само да им се удаде случай — каза Памуксън. — Ако Туковци не пристигнат в най-скоро време, ще трябва да се укрепим и да стреляме без питане. Доста бой ще падне, додето оправим нещата, господин Фродо.
Туковци пристигнаха по-рано, отколкото ги очакваха. Не след дълго в селото навлязоха сто бойци от Скътана паланка и Зелените хълмове, предвождани от Пипин. Сега Мери разполагаше с нужното храбро опълчение, за да се справи с разбойниците. Съгледвачите известиха, че врагът наближава. Негодниците знаеха, че страната се е разбунтувала срещу тях, и явно възнамеряваха безмилостно да потушат бунта там, където бе започнал — в Крайречкино. Но колкото и да бяха свирепи, изглежда, нямаха водач с военни познания. Наближаваха без никакви предпазни мерки. Мери бързо организира отбраната.
С тежка крачка разбойниците се зададоха по Източното шосе и без да спират, завиха по Крайречния път, който тук се изкачваше нагоре между високи насипи, завършващи с живи плетове. Зад един завой, на около фурлонг от главния път, ги чакаше непроходима преграда от обърнати каруци. Те спряха. В същия миг откриха, че точно над главите им живите плетове от двете страни гъмжат от хобити. Други хобити избутаха отзад още няколко каруци, които бяха скрили в една нива, и тъй преградиха пътя за отстъпление. Отгоре се зачу глас.
— Е, сега влязохте в капана — викна Мери. — Същото сториха и приятелите ви от Хобитово. Един от тях е мъртъв, другите са пленени. Хвърлете оръжието! После се върнете двадесет крачки назад и седнете. Който се опита да бяга, ще бъде застрелян.
Но разбойниците не се сплашваха толкова лесно. Неколцина се подчиниха, а другарите им ги тласнаха напред. Двадесетина се завъртяха и атакуваха задните каруци. Шестима бяха застреляни, но останалите се изтръгнаха от обръча, убивайки двама хобити, после се разпиляха из полето към Горски край. Докато бягаха, паднаха още двама. Мери гръмко изсвири с рога си и от далечината му отвърнаха други рогове.
— Няма да стигнат далече — каза Пипин. — Цялата област гъмжи от наши ловци.
В капана на пътя бяха останали около седемдесет човеци. Те опитаха да се изкатерят по барикадата и насипите и хобитите бяха принудени да погубят мнозина със стрели и секири. Но най-силните и отчаяни негодници се измъкнаха от западната страна и свирепо се нахвърлиха срещу противника, мислейки вече не за бягство, а за клане. Загинаха неколцина хобити, останалите се разколебаха, но в този момент Мери и Пипин дотичаха от източния край и атакуваха разбойниците. Мери сам посече главатаря, едър кривоглед негодяй, напомнящ грамаден орк. После нареди на хобитите да отстъпят и обкръжи последните хора в широк обръч от стрелци.