— Какво да правя с това? — запита Сам.
— Хвърли го във въздуха през някой ветровит ден и чакай да подейства! — посъветва го Пипин.
— Къде? — пак запита Сам.
— Избери някое местенце за опитно поле и виж какво ще стане с растенията — каза Мери.
— Сигурен съм, че Владетелката не би искала да го стискам само за моята градина, когато е пострадал толкова народ — възрази Сам.
— Имаш си и ум, и знания, Сам — каза Фродо. — Довери се на тях, а подаръка използвай, за да ти помогне в труда и да го обогати. Бъди пестелив. Нямаш голям запас, а подозирам, че всяка прашинка е безценна.
И тъй, Сам засади фиданки навсякъде, където бяха отсечени особено красиви или обичани дървета. В земята край корените на всяка сложи по една безценна прашинка. Зает с този труд, прекоси Графството от край до край, но особени грижи положи за Хобитово и Крайречкино и никой не го осъди за това. Накрая откри, че все още му е останало мъничко от праха; тогава отиде до Камъка на трите околии, разположен почти в центъра на Графството, и с благословия хвърли остатъка нагоре. Сребърното лешниче засади на Празничната ливада, където някога бе расло голямото дърво; питаше се какво ли ще изникне от него. Докато траеше зимата, той призова на помощ цялото си търпение и с голяма мъка се удържаше да не обикаля непрестанно нататък.
Пролетта надмина и най-безумните му мечти. Дърветата напълваха и растяха тъй, сякаш времето бе хукнало да свърши в една година работата за цели двадесет. Сред Празничната ливада изникна прекрасна млада фиданка със сребърна кора и дълги листа, а през април я обсипа златен цвят. Това бе истински малорн, за чудо на цялата околност. През следващите години той ставаше все по-красив и изящен, прочу се надлъж и шир и мнозина тръгваха на дълъг път само и само да го видят — единствения малорн западно от Планините и източно от Морето, при това един от най-красивите в света.
За цялото Графство 1420 година бе великолепна. Не само че бе богата на чудесно слънце и благодатен дъжд — точно когато и колкото трябва, — но сякаш имаше и още нещо; някакъв дъх на изобилие и растеж, някаква лъчезарна красота, недостъпна за другите лета, които примигват и отминават над простосмъртните в Средната земя. Всички деца, родени или заченати през тази година (а те не бяха малко), се отличаваха с красота, сила и много от тях бяха надарени с рядко срещана сред хобитите яркозлатиста коса. Настана такова плодородие, че хобитчетата буквално се къпеха в ягоди със сметана; през по-късните месеци седяха в ливадите под сливовите дръвчета и се тъпчеха, докато не натрупат пирамиди от костилки. Никой не боледуваше и всички бяха доволни освен ония, на които се налагаше да косят тревата.
В Южната околия лозите се превиваха от плод, а урожаят от пушилист бе изумителен; навсякъде имаше толкова пшеница, че по жътва хамбарите се натъпкаха до пръсване. А в Северната околия чудесният ечемик породи незабравимата бира от 1420 година, която за дълго остана в пословиците. Дори цяло поколение след това в ханчетата още можеше да се чуе как някой старик, след като пресуши достойно заслужената пинта бира, въздиша, оставяйки халбата:
— Ах! Това е то, същинска двадесетица!
Отначало Сам остана заедно с Фродо у Памуксънови; но след построяването на Новата улица се засели при Старика. Покрай всички други работи трябваше да ръководи и разчистването и възстановяването на Торбодън. Ала често обикаляше да залесява из Графството. Така стана и в началото на март — не беше у дома и не разбра, че господарят му е заболял. На тринадесети този месец чифликчията Памуксън завари Фродо в леглото; изглеждаше унесен в полудрямка и стискаше бяла перла, закачена на верижка около врата му.
— Изчезна завинаги — изрече той — и сега всичко е мрачно и пусто.
Но пристъпът отмина. Когато Сам се върна на двадесет и пети, Фродо бе оздравял и не спомена нищо. Междувременно работата в Торбодън бе приключила. Мери и Пипин пристигнаха от Щурчов дол с всички стари мебели и вещи и дупката скоро изглеждаше точно както преди.
Когато най-сетне всичко бе готово, Фродо каза:
— Кога ще се преселиш при мен, Сам?
Сам се посмути.
— Засега няма нужда да бързаш — добави Фродо. — Но нали знаеш, Старика е наблизо, пък и вдовицата Мърморкис ще го наглежда най-старателно.
— Не е там работата, господин Фродо — рече Сам и се изчерви като домат.
— Добре де, какво има?
— Ами… Рози, Рози Памуксън — обясни Сам. — На горкото момиче, изглежда, никак не му е харесало, дето заминах за чужбина; но нали не бяхме говорили, та не е могла да ми го каже. А пък аз не споменавах нищо, защото първо трябваше да си свърша работата. Но сега подметнах туй-онуй, а тя рече: „Е, цяла година съсипа, дай да не чакаме повече.“ — „Съсипал ли съм я? — викам аз. — Не бих го рекъл.“ Но ми е ясно какво искаше да каже. И сега, дето се вика, сърцето ми се къса на две.