— Разбирам — каза Фродо. — Искаш да се ожениш, но искаш и да живееш с мене в Торбодън. Драги ми Сам, какво по-лесно от това! Ожени се час по-скоро и се заселвай тук с Рози. Колкото и челяд да народите, в Торбодън пак ще има място.
И тъй, всичко се уреди. Сам се ожени за Рози Памуксън през пролетта на 1420 година (прославена и по броя на сватбите) и двамата се заселиха в Торбодън. И ако Сам се смяташе за щастлив, Фродо бе твърдо убеден, че нему е отредено още по-голямо щастие; нито един хобит в Графството не бе обкръжен с тъй нежни грижи. След като приключи планирането и започнаха възстановителните работи, той се оттегли на спокойствие да пише и да преглежда записките си. На Свободния панаир в средата на лятото той се отказа и от задълженията на заместник-кмет и милият стар Уил Белоног си осигури за още седем години почетното място на банкетите.
Известно време Мери и Пипин живяха заедно в Щурчов дол и непрестанно шетаха от Фуков край до Торбодън. Двамата млади Пътешественици се прославиха из цялото Графство както с песните и разказите си, така и с изящните си обноски и чудесните празненства, които устройваха. Народът добродушно ги наричаше „големци“; всяко сърце се сгряваше, щом те препускаха наоколо с лъскави ризници и великолепни щитове, с весел смях и песни от далечни краища; макар сега да бяха едри и величествени, по душа си оставаха непроменени, само дето бяха по-сладкодумни, сърдечни и весели от когато и да било.
Фродо и Сам обаче се върнаха към привичното ежедневие, ако не се брои това, че когато захладнееше, намятаха дълги сиви плащове от фин плат, закопчани на шията с красиви брошки; Фродо често попипваше своята бяла перла на тънка верижка.
Вече всичко вървеше добре, с надежда за още по-хубави дни; Сам непрестанно търчеше по работа и беше необичайно радостен. През цялата година нищо не помрачи щастието му освен някаква неясна тревога за господаря. Фродо спокойно се бе оттеглил от делата на Графството и Сам с болка отбелязваше колко малко почести му оказва родният край. Малцина знаеха за подвизите и премеждията му, малцина се интересуваха от тях; цялата почит и възхита на народа бе отправена към господин Мериадок, господин Перегрин и (без Сам да знае) към самия него. А наесен отново се мярна сянката на прежните тревоги.
Една вечер Сам влезе в кабинета и откри, че господарят му изглежда твърде странно. Беше пребледнял като платно и сякаш следеше с поглед нещо в далечината.
— Какво има, господин Фродо? — запита Сам.
— Ранен съм, ранен — отвърна той, — и никога не ще се изцеля.
Но после стана и сякаш всичко отмина, а на следващия ден изглеждаше съвсем като преди. Едва след време Сам си припомни датата — шести октомври. Мрак бе тегнал на този ден преди две години в долчинката под Бурния връх.
Времето минаваше и настъпи 1421 година. През март Фродо отново заболя, но с големи усилия успя да укрие това, защото Сам си имаше други грижи. Първата рожба на Сам и Рози се роди на двадесет и пети март.
— Е, господин Фродо — каза Сам, — малко съм на зор. С Роза бяхме решили да го наречем Фродо, ако не възразявате; обаче се случи момиченце. Хубавица, да й се не надяваш, добре, че се е метнала на майка си. Та сега не знаем какво да правим.
— Е, Сам — рече Фродо, — какво лошо има в старите обичаи? Избери име на цвете, да си прилича с Роза. Половината девойчета в Графството имат такива имена, какво по-добро?
— Сигурно сте прав, господин Фродо — отвърна Сам. — Много красиви имена съм чувал по чужбината, но ми се струват попрекалени за ежедневна употреба, дето се вика. Старика казва: „Тури нещо късо, та да не го режеш за по-удобно.“ Но ако ще е име на цвете, няма да мисля за дължината: трябва да е красиво цвете, разбирате ли, защото за мен тя е най-хубавата и тепърва още ще се разхубавява.
Фродо помисли малко.
— Добре де, Сам, какво ще речеш за еланор, слънчева звезда, нали си спомняш ситното златно цвете в ливадите на Лотлориен?
— Пак сте прав, господин Фродо! — възкликна възхитеният Сам. — Точно това ми трябваше.