Малката Еланор караше шестия месец и настъпваше есента на 1421 година, когато Фродо повика Сам в кабинета.
— В четвъртък е рожденият ден на Билбо, Сам — каза той. — Сега ще надмине Стария Тук. Навършва сто тридесет и една години!
— Вярно бе! — рече Сам. — Чудесен е.
— Е, Сам — каза Фродо, — искам да питаш Роза дали ще те пусне да се разходим заедно. То се знае, вече не можеш да се отделяш за дълго — добави той с лека тъга.
— Няма как, господин Фродо.
— Разбира се. Но не се вълнувай. Можеш да ме поизпратиш. Кажи на Роза, че няма да е за повече от две седмици; ще се върнеш жив и здрав.
— Ех, ако можех да дойда с вас чак до Ломидол, господин Фродо, та да видя господин Билбо — въздъхна Сам. — И все пак само едно място ме влече, и то е тук. Сърцето ми се къса на две.
— Горкият Сам! Боя се, че ще е тъкмо така — каза Фродо. — Но сърцето заздравява. На теб ти приляга да бъдеш здрав и цял. И такъв ще бъдеш.
През следващите един-два дни Фродо с помощта на Сам прегледа документите и записките си. Сред всичко това имаше голяма книга с чиста корица от червена кожа; дългите й страници вече бяха запълнени почти докрай. В началото много листове бяха изписани от тънката, треперлива ръка на Билбо; но по-голямата част бе изпълнена с твърдия, стремителен почерк на Фродо. Текстът бе разделен на глави, но глава 80 оставаше незавършена, а подир нея имаше няколко празни листа. Титулната страница бе изпъстрена с множество заглавия, зачеркнати едно след друго:
Моят дневник. Неочакваното ми пътешествие. Дотам и обратно. И какво се случи подир това.
Приключенията на петима хобити. Разказ за Великия Пръстен, съставен от Билбо Торбинс по негови собствени наблюдения и разкази на приятелите му. Какво сторихме по време на Войната за Пръстена.
Тук Билбовият почерк свършваше и Фродо бе написал:
— Ама вие почти сте я завършили, господин Фродо! — възкликна Сам. — Здравата сте поработили, трябва да призная.
— Свърших окончателно, Сам — каза Фродо. — Последните страници са за теб.
На двадесет и първи септември потеглиха заедно — Фродо на понито, което го бе носило по целия път от Минас Тирит до Графството и което бе нарекъл Бързоход; Сам яздеше любимия си Бил. Беше чудесно златно утро и Сам не питаше накъде отиват — мислеше, че знае.
Поеха през хълмовете на Стъблинския път към Горски край. Оставиха понитата да крачат спокойно. Пренощуваха на Зелените хълмове и на двадесет и втори септември подир пладне спокойно слязоха към първите дървета.
— Обзалагам се, че тъкмо зад това дърво се прикрихте, когато за пръв път видяхме Черния конник, господин Фродо! — посочи наляво Сам. — Сякаш е било сън.
Свечеряваше се и звездите трепкаха по източния небосклон, когато двамата минаха покрай сухия дъб и завиха по надолнището между лещаците. Сам мълчеше, унесен в спомени. Изведнъж долови, че Фродо тихо си тананика старата пътна песен, ала думите не бяха съвсем същите.
И сякаш в отговор от далечната долина по пътя долетя песента на звънки гласове:
Фродо и Сам спряха и безмълвно зачакаха в бледата сянка, докато не зърнаха сиянието над идващите пътници.
Към тях наближаваше Гилдор и още мнозина от прекрасния елфически народ; за смайване на Сам сред тях яздеха Елронд и Галадриел. Елронд бе заметнат със сива мантия, на челото му блестеше звезда, в ръка държеше сребърна арфа, а на пръста си имаше златен пръстен с голям син камък — Виля, най-могъщият от Трите. Галадриел яздеше бял жребец и цялата бе в искрящо бяло като Луната сред облаци; самата тя сякаш пръскаше наоколо меко сияние. На нейния пръст бе Нения, пръстенът от митрил, украсен с бял камък, който просветваше като заскрежена звезда. Подир нея, яхнал дребно сиво пони и като че клюмнал в дрямка, се задаваше самият Билбо.