Сетне Фродо целуна Мери и Пипин, накрая целуна Сам и се качи на борда; платната се вдигнаха, вятърът повя и корабът бавно се плъзна по дългия сив залив; в ръцете на Фродо стъкленицата на Галадриел просветна и се загуби из мрака. А корабът излезе в открито Море и пое към Запада, докато най-сетне в една дъждовна нощ Фродо усети из въздуха сладък аромат и чу песни, долетели над водите. А после му се стори, че както в отдавнашния сън в дома на Бомбадил, сивата дъждовна завеса се превръща в сребърно стъкло, отстъпва и той съзира бели брегове, а отвъд тях прекрасна зелена страна под лъчите на бързо изгряващото слънце.
Ала за Сам вечерта се сгъсти и премина в мрак, докато той стоеше в Залива; взираше се в смутното море, но съзря само сянка над водите, която скоро се изгуби на Запад. До късна нощ стоя там, чувайки само въздишките и шепота на вълните по бреговете на Средната земя, и този звук се вряза дълбоко в сърцето му. Край него безмълвно стояха Мери и Пипин.
Накрая тримата другари се обърнаха и без да поглеждат назад, бавно поеха към дома; не си казаха нито дума чак до границите на Графството, ала по дългия сив път всеки от тях намираше дълбока утеха в близостта на приятелите.
Най-сетне слязоха от ридовете, поеха по Източния път и там Мери и Пипин се отклониха към Фуков край; скоро из полята се разнесе песента им. А Сам свърна към Крайречкино и тъй се върна на Хълма, когато отново се свечеряваше. Продължи напред и у дома го посрещна жълта светлина и огън в камината; вечерята беше готова, чакаха го. И Роза го въведе в стаята, настани ги на стола и сложи малката Еланор в скута му.
Той дълбоко въздъхна и рече:
— Е, върнах се.
Приложение
Арадор се наричал дядото на краля. Синът му Араторн поискал ръката на Гилраен Прекрасна, дъщеря на Дирхаел, който пък бил потомък на Аранарт. Дирхаел се противоставил на този брак, защото младата Гилраен още не била навършила обичайната сватбена възраст за жените на Дунеданците.
— Има и друго — казал той. — Араторн е храбър зрял мъж и ще стане вожд по-скоро, отколкото предполагаме, ала сърцето ми вещае, че не ще живее дълго.
Но съпругата му Иворен, която също имала пророческа дарба, отвърнала:
— Тъкмо затова трябва да бързаме! Мрачнеят дните ни пред страшна буря, задават се велики дела. Ако ги венчаем сега, може би ще се роди надежда за народа ни; забавят ли се, виждам само отчаяние до края на епохата.
И тъй се случило, че Араторн и Гилраен били женени само от една година, когато планински тролове погубили Арадор из Хладните бърда северно от Ломидол и Араторн станал вожд на Дунеданците. След още една година Гилраен му родила син и го нарекли Арагорн. Но Арагорн едва бил навършил две години, когато Араторн поел заедно със синовете на Елронд на поход срещу орките и там загинал от оркска стрела, която пронизала окото му; кратък бил наистина животът му за мъж от този род — гибелта го настигнала, преди да навърши шестдесет години.
Тогава майката отнесла Арагорн, новия наследник на Исилдур, в дома на Елронд; Елронд му станал като баща и го обикнал като свой собствен син. Ала го наричали Естел, което значи Надежда, и по заповед на Елронд пазели в тайна истинското му име и родословие; защото Мъдреците знаели, че Врагът се мъчи да открие дали е останал на този свят наследник на Исилдур.
Но едва Естел навършил двадесет години, станало тъй, че се завърнал в Ломидол след велики подвизи заедно със синовете на Елронд; погледнал го Елронд и се възрадвал, защото го виждал красив, благороден и рано възмъжал, макар че тепърва щяло да расте величието му и телом, и духом. В този ден Елронд го нарекъл с истинското му име и му разкрил чий син е; връчил му и родовото наследство.
— Ето ти Пръстена на Барахир — казал той, — знак за нашето далечно родство; ето и обломките на Нарсил. С тях ще можеш да извършиш велики подвизи; предричам, че ще живееш далеч над срока, отреден на простосмъртните, стига да не те сполети зло и да не се провалиш. Скиптъра на Ануминас ще задържа при себе си, защото тепърва предстои да го заслужиш.
На другия ден по залез-слънце Арагорн се разхождал сам из гората и в сърцето му бликала радост; запял той, защото го изпълвала надежда и светът бил прекрасен. И както пеел, изведнъж зърнал една девойка да се разхожда по тревата сред белите стълба на брезите; спрял замаян и помислил, че се е унесъл в дрямка или е открил в душата си дарбата на елфическите менестрели, що могат да пораждат пред очите на слушателите онуй, за което пеят.