Защото Арагорн пеел откъс от Баладата за Лутиен, в който се разказвало за срещата на Лутиен и Берен в гората Нелдорет. И гледай ти! Пред очите му Лутиен се разхождала из Ломидол, загърната в синьо-сребриста мантия, прекрасна като здрача на Елфодом. Внезапен порив на вятъра разпилял дългите й коси и разкрил челото, накичено с елмази като звезди.
Арагорн дълго гледал мълчаливо, но от страх да не отмине и да не изчезне завинаги от взора му, той я позовал с вик: Тинувиел, Тинувиел, както бил сторил Берен в отдавна отминалите Древни времена.
Тогава девойката се обърнала към него, усмихнала се и рекла:
— Кой си ти? И защо ме наричаш с това име?
— Защото наистина вярвах, че си Лутиен Тинувиел, за която пеех. Но ако не си, тогава досущ приличаш на нея.
— Мнозина го казват замислено отвърнала тя. — Ала нейното име не е мое. Макар че може съдбата ми да прилича на нейната. Но кой си ти?
— Естел ме наричаха — казал той, — ала съм Арагорн, син на Араторн, наследник на Исилдур и владетел на Дунеданците.
Ала още преди да изрече докрай, той усетил, че преславното родословие, което сгрявало сърцето му, сега е незначително — почти нищожно в сравнение с нейната хубост и достойнства.
Но тя весело се разсмяла и рекла:
— Значи сме далечни роднини. Аз съм Арвен, дъщеря на Елронд, а ме наричат и Ундомиел.
— Често се случва — казал Арагорн — в тежки дни хората да крият най-скъпите си съкровища. И все пак се дивя на Елронд и братята ти; от детство живея в този дом, ала не съм чул ни думичка за теб. Как не сме се срещали преди? Навярно твоят баща те е държал под ключ в съкровищницата?
— Не — казала тя и погледнала към Планините, що се извисявали на изток. — Дълго живях в страната на майчиния си род, в далечния Лотлориен. Едва наскоро се върнах да видя отново баща си. От много години не бях стъпвала в Имладрис.
Арагорн се изумил, защото на вид тя не изглеждала по-възрастна от него, който бил живял едва двадесетина години в Средната земя. Но Арвен се взряла в очите му и рекла:
— Не се учудвай! Децата на Елронд са надарени с дълголетието на Елдарите.
Смутил се тогава Арагорн, защото съзрял в очите й елфическия плам и мъдростта на дългите години; ала от този час обикнал Арвен Ундомиел, дъщеря на Елронд.
През следващите дни Арагорн станал мълчалив и майка му усетила, че го е сполетяло нещо странно; накрая той не устоял на въпросите й и разказал за срещата сред горския здрач.
— Сине мой — рекла Гилраен, — нависоко посягаш, макар и да си потомък на велики крале. Няма днес по-благородна и прекрасна от тази девойка. И не подхожда на простосмъртните да се сродяват с чедата на елфите.
— Ала и ние имаме дял в елфическото родство, ако са верни легендите за прадедите ми — отвърнал Арагорн.
— Вярно — рекла Гилраен, — но то е било отдавна, в друга епоха на този свят, преди да западне родът ни. Затуй се боя; ако не е добрата воля на Владетеля Елронд, скоро ще се прекъсне родословието на Исилдуровите потомци. А не вярвам да преклониш волята на Елронд по този въпрос.
— Черни ще бъдат дните ми тогава и ще бродя самотен из пущинака — казал Арагорн.
— И наистина е такава съдбата ти — рекла Гилраен; но макар донякъде да била надарена с пророческа сила както целия си род, тя не му казала нищо повече за предсказанията си, нито споменала някому що е узнала от сина си.
Ала Елронд виждал много неща и умеел да чете в сърцата. И тъй, един ден преди края на годината той повикал Арагорн в покоите си и рекъл:
— Арагорн, сине Араторнов, владетелю на Дунеданците, чуй ме! Велика съдба те чака — или да се възвисиш далеч над всичките си прадеди от времето на Елендил, или да рухнеш в мрака заедно с оцелелите от рода си. Предстоят ти дълги години на изпитания. Не ще имаш съпруга, не ще ти се обрече жена, додето не дойде времето да го заслужиш.
Обзет от смут, Арагорн запитал:
— Да не би майка ми да е говорила за това?
— О, не — отвърнал Елронд. — Собствените ти очи те издадоха. Но аз не говоря само за дъщеря си. Засега не ще се обвържеш с никоя от простосмъртните. Колкото до Арвен Прекрасна, Владетелка на Имладрис и Лориен, Вечерница на народа ни, то нейният род е далеч по-велик от твоя. Живяла е на този свят тъй дълго, че за нея си като пролетен филиз край многолетна брезичка. Превисока е тя за тебе. И тъй, струва ми се, ще е и през нейните очи. Но дори да не е така, дори сърцето й да склони към теб, пак ще скърбя заради съдбата, що ни чака.