— Каква е тази съдба? — запитал Арагорн.
— Докато аз съм в този дом, тя ще съхрани младостта на Елдарите — отвърнал Елронд, — а тръгна ли си, ще трябва да реши дали да дойде с мен.
— Виждам — казал Арагорн, — че съм насочил взор към съкровище също тъй безценно, както онова, що пожелал някога Берен от Тингол. Така ми било писано. — В този миг внезапно го споходило присъщото за рода му ясновидство и той добавил: — Но виж, благородни Елронде! Ето че наближава краят на годините ти и твоята челяд скоро ще се изправи пред избора с кого да се раздели: с тебе или със Средната земя.
— Вярно — казал Елронд. — Скоро по наша мярка, макар че ще минат още дълги човешки години. Но не ще трябва да избира любимата ми щерка Арвен, освен ако ти, Арагорн, син Араторнов, не застанеш помежду ни, та да напълниш за един от нас — за мене или за себе си — горчивата чаша на раздялата отвъд пределите на света. Ти още не разбираш какво искаш от мен. — Той въздъхнал, а след малко продължил, гледайки замислено младежа: — Годините ще донесат каквото ни е писано. Нека отминат, чак тогава ще говорим пак. Дните притъмняват и много злини ни чакат.
Тогава Арагорн се сбогувал с обичния си Елронд; на другия ден се простил с майка си, с дома на Елронд и с Арвен и поел из пущинака. Почти цели тридесет години се борил против Саурон и станал приятел с Гандалф Вълшебника, от когото придобил дълбока мъдрост. Двамата предприели редица опасни пътешествия, но колкото повече години минавали, толкова по-често бродел сам. Тежки и дълги били пътищата му, на вид станал суров, когато не се усмихвал; и все пак в очите на хората бил достоен за преклонение като крал-изгнаник, когато не криел истинския си облик. Защото бродел в най-различни одежди и се прославил с разни имена. Препускал с войската на Рохиримите и се сражавал за Владетеля на Гондор по суша и море; а в часа на победата изчезвал от взора на хората от Запада и се отправял самотен към далечния Изток или крайния Юг, да опознае сърцата на добри и зли люде, да разкрива козните и лукавствата на слугите на Саурон.
И тъй накрая станал най-храбър сред простосмъртните, преуспял в техните изкуства и премъдрости, ала бил и нещо повече от тях; бил надарен с елфическа мъдрост, а лумнел ли пламъкът в очите му, малцина устоявали пред него. Лицето му било печално и сурово заради съдбата, що го чакала, и все пак в дъното на душата му се таяла надежда и от нея понякога се раждало веселие, както извор бликва от скалата.
Тъй се случило, че когато навършил четиридесет и девет години, Арагорн се завърнал от пагубните странствания по мрачните покрайнини на Мордор, където отново живеел Саурон, зает със зли дела. Морен бил и искал да се прибере за кратък отдих в Ломидол, преди да потегли към далечни краища; по пътя си стигнал до границите на Лориен и Владетелката Галадриел го приела в потайната страна.
Той не знаел, ала и Арвен Ундомиел била дошла да поживее за малко с майчиния си род. Тя почти не се била променила, защото годините на простосмъртните земи отминавали покрай нея, ала сега лицето й било по-сериозно и рядко звънял смехът й. Но Арагорн бил избуял и телом, и духом. Галадриел му заръчала да захвърли износените си пътни одежди, облякла го в сребристо и бяло, заметнала го със сив елфически плащ и сложила скъпоценен камък на челото му. В тая премяна той сякаш се издигнал над човешкия род и заприличал на елфически владетел от западните острови. И тъй го видяла Арвен за пръв път след дългата разлъка; и щом закрачил към нея под разцъфтелите в злато дървета на Карас Галадон, тя сторила своя избор и съдбата й била решена.
Цяла пролет бродили двамата по поляните на Лотлориен, докато не настанало време за път. През вечерта на Средлетния ден Арагорн, син Араторнов, и Арвен, дъщеря на Елронд, изкачили прекрасния хълм Керин Амрот насред потайните земи и тръгнали боси по безсмъртната трева, а цветчетата на еланор и нифредил галели нозете им. И там погледнали на изток, към Сянката, сетне на запад, към Здрача, дали обет за вярност и били щастливи.
И рекла Арвен:
— Черна е Сянката, ала сърцето ми ликува, защото ти, Естел, ще си сред великите мъже, чиято храброст ще я погуби.
Но Арагорн отвърнал:
— Уви! Не мога да видя това, скрито е то за взора ми. Ала твоята надежда ще бъде и моя. Сянката ще отблъсквам докрай. Ала и Здрачът, о, благородна, не е за мен; простосмъртен съм и обвържеш ли се с мен, Вечернице, ще трябва да се отречеш от Здрача.