И така, когато Елдакар наследил баща си, в Гондор настъпила война. Ала Елдакар не бил човек, що е лесно да бъде отблъснат от наследството си. Към родословието на Гондор той добавил безстрашния дух на Северняците. Бил красив и доблестен и не показвал никакъв знак да остарява по-бързо от баща си. Когато съюзниците, водени от потомци на кралете, се вдигнали срещу му, той им се противопоставил до края на силите си. Най-сетне бил обсаден в Осгилиат и дълго го удържал, додето гладът и превъзхождащите сили на бунтовниците не го изкарали навън, оставяйки града в пламъци. В тази обсада и опожарение бил разрушен Куполът на Осгилиат и палантирът бил изгубен във водите.
Ала Елдакар се измъкнал от враговете си и отишъл на Север, при народа на сродниците си в Рованион. Мнозина се сбрали при него там — и от Северняците на служба в Гондор, и от Дунедаините от северните части на царството. Защото много от вторите се били научили да го ценят и много още стигнали дотам да мразят узурпатора. Той бил Кастамир — внук на Калимехтар, — по-млад брат на Ромендакил II. Бил не само един от най-близките по кръв до короната, но и най-следваният сред бунтовниците, защото бил Капитан на Корабите и го поддържали хората по крайбрежията и от огромните пристани Пеларгир и Умбар.
Не минало много време, откак седнал на трона Кастамир, и вече се показал високомерен и невеликодушен. Бил жесток човек, както показал отпърво при превземането на Осгилиат. Сторил тъй, че Орнендил, син на Елдакар, който бил пленен, да бъде умъртвен, а клането и разрушението, извършени в града по негова повеля, далеч надвишавали нуждите на войната. Това се помнело в Минас Анор и в Итилиен; и там любовта към Кастамир намаляла още повече, когато станало видно, че малко го било грижа за земята, а мислел само за флотилиите и възнамерявал да премести кралското седалище в Пеларгир.
Тъй той бил крал само десет години, когато Елдакар, виждайки, че е настъпил мигът му, дошъл от север с огромна армия и народ се стичал към него от Каленардон и Анориен, и Итилиен. Имало голяма битка в Лебеннин, при Бродовете на Еруй, в която била проляна много от най-добрата кръв на Гондор. Самият Елдакар повалил Кастамир в схватка и тъй било отмъстено за Орнендил, ала Кастамировите синове избягали и с други от своя род и много хора от флотилиите издържали дълго в Пеларгир.
Когато събрали там всичката военна сила, която могли (защото Елдакар нямал кораби, с които да прегради пътя им по море), те отплавали и се установили в Умбар. Там направили убежище за всички неприятели на краля и владение независимо от короната му. Умбар останал във война с Гондор за много човешки животи, заплаха за неговите крайбрежия и за всяко движение по морето. Никога не бил отново напълно покорен, чак до дните на Елесар, а областта Южен Гондор станала оспорвана земя между Пиратите и краля.“
„Загубата на Умбар била тежка за Гондор не само защото царството изгубило земи на юг и влиянието му върху хората от Харад отслабнало, ала и защото там именно Ар-Фаразон Златния, последен крал на Нуменор, бил унижил мощта на Саурон. Макар и голямо зло да дошло след това, дори последователите на Елендил с гордост си спомняли идването на огромната войска на Ар-Фаразон от Морските простори и на най-високия хълм на носа над Пристана поставили за паметник голяма бяла колона. Тя била увенчана с кълбо от кристал, що поемало лъчите на Слънцето и Луната и греело като ярка звезда, която била видима в ясно време дори от крайбрежията на Гондор и далеч навътре в западното море. Тъй стояла тя, додето след второто надигане на Саурон, което сега наближавало, Умбар не паднал под господството на слугите му и не бил повален паметникът на неговото унижение.“
След завръщането на Елдакар кръвта на кралският му род и други родове на Дунедаините се смесила още повече с тази на обикновените хора. Защото много от великите били убити в Роднинското претендентство и докато Елдакар засвидетелствал благоволението си на Северните хора, с чиято помощ си бил върнал короната, народът на Гондор бил попълнен с голям брой люде, дошли от Рованион.