Това смесване изпървом не ускорило западането на Дунедаините, както се опасявали, ала западането продължавало — малко по малко, както било и преди. Защото без съмнение то се дължало преди всичко на самата Средна земя и на бавното отдръпване на даровете на Нуменорците след падението на Земята на Звездата. Елдакар доживял до двеста тридесет и петата си година и бил крал за петдесет и осем години, от които десет били прекарани в изгнание.
Второто и най-голямо зло се стоварило над Гондор през царуването на Телемнар, двадесет и шестия крал, чийто баща Минардил, син на Елдакар, бил убит при Пеларгир от умбарските пирати. (Те били предвождани от Ангамаите и Сангахяндо — правнуците на Кастамир.) Скоро след това смъртоносна чума дошла с тъмни ветрове от Изтока. Кралят и всичките му деца умрели, както и голям брой от народа на Гондор, особено ония, що живеели в Осгилиат. Тогава поради умора и малобройност на хората, стражата по границите на Мордор престанала и не били поддържани крепостите, които пазели проходите.
По-късно било отбелязано, че тези неща се случили, докато Сянката ставала по-дълбока в Зеленогор и много злини се появили отново — знаци за надигането на Саурон. Истина е, че неприятелите на Гондор също пострадали или може би са я превъзмогнали, додето била слаба, ала Саурон можел да чака и отварянето на Мордор спокойно би могло да е онуй, що желаел най-вече.
Когато крал Телемнар починал, Белите Дървета в Минас Анор също изсъхнали и умрели. Ала Тарондор — наследилият го негов племенник, отново засадил издънка в цитаделата. Той бил този, който преместил кралската къща за постоянно в Минас Анор, защото Осгилиат бил отчасти напуснат и започнал да се руши. Малцина от ония, що избягали от чумата в Итилиен или в западните долини, били склонни да се завърнат.
Тарондор дошъл млад на трона и царувал най-дълго от всички крале на Гондор, ала не можел да направи почти нищо повече, освен отново да въведе вътрешен ред в царството си, и то бавно. Ала синът му Теллумехтар, помнейки смъртта на Минардил и бидейки разтревожен от дързостта на Пиратите, които нападали бреговете му чак до Анфалас, събрал силите си и през 1810 превзел Умбар с щурм. В тази война загинали последните потомци на Кастамир и за известно време Умбар пак бил държан от кралете. Теллумехтар добавил към името си титлата Умбардакил. Ала в новите злини, които скоро сполетели Гондор, Умбар бил отново загубен и паднал в ръцете на хората от Харад.
Третото зло било нахлуването на Колесничарите, които изсмукали чезнещата сила на Гондор във войни, продължили почти сто години. Колесничарите били народ или обединение на много народи, дошло от Изтока, ала били по-силни и по-добре въоръжени от всички, що се били появявали дотогава. Те пътували в големи коли, а вождовете им се сражавали в колесници. Подбудени — както станало видно след това, от пратеници на Саурон, те внезапно нападнали Гондор и крал Нармакил II бил убит в битка с тях отвъд Андуин през 1856. Хората от източен и южен Рованион били поробени, а границите на Гондор били отдръпнати до Андуин и Емин Муил. (Смята се, че по това време Духовете на Пръстена отново влезли в Мордор.)
Калимехтар — син на Нармакил II, подпомогнат от бунт в Рованион, отмъстил за баща си с голяма победа над Източните нашественици върху Дагорлад през 1899 и за известно време опасността била отстранена. През царуването на Арафант в Севера и на Ондохер — син на Калимехтар, в Юга, двете кралства отново почнали да се съветват едно с друго след дълго мълчание и отчуждаване. Защото заподозрели те най-сетне, че една-единствена сила и воля насочва от много страни атаките срещу оцелелите от Нуменор. По това време станало тъй, че Арведуи, наследник на Арафант, сключил брак с Фириел, дъщеря на Ондохер (1940). Ала никое от кралствата не било способно да изпрати помощ на другото, защото Ангмар подновил нападението си срещу Артедаин по същото време, когато Колесничарите се появили отново с по-голяма военна сила.
Мнозина от Колесничарите преминали тогава южно от Мордор и сключили съюз с хората от Ханд и от Долен Харад; и в това голямо нападение от север и юг унищожението едва не застигнало Гондор. През 1944 крал Ондохер и неговите двама синове — Артамир и Фарамир, паднали в битка северно от Мораннон и неприятелят нахлул в Итилиен. Ала Еарнил — Капитан на Южната Армия, спечелил голяма победа в Южен Итилиен и разбил Харадската армия, която била пресякла река Порос. Той забързал на север, събрал всичко, що могъл, от оттеглящата се Северна армия и настъпил срещу главния лагер на Колесничарите, докато те пирували и се веселели, вярвайки, че Гондор е сломен и друго не остава, освен да приберат плячката. Еарнил щурмувал лагера и подпалил колите, и изтласкал неприятеля в безредно отстъпление извън Итилиен. Голяма част от ония, що побягнали, загинали в Мъртвите блата.