Наследниците на краля били останали малко тогава. Броят им бил много силно намален в Роднинското претендентство, докато, от друга страна, от това време насетне кралете били станали ревниви и бдителни по отношение на близките си по род. Често онези, върху които падало подозрение, бягали в Умбар и там се присъединявали към бунтовниците, други пък се отказвали от родословието си и вземали съпруги не от Нуменорска кръв.
Та станало тъй, че не можел да бъде намерен претендент за короната, който да е от чиста кръв или чието искане биха признали всички; и всички се страхували от спомена за Роднинското претендентство, знаейки, че ако отново възникне подобно разногласие, Гондор ще загине. И така, макар и годините да минавали, Наместникът продължавал да управлява Гондор, а короната на Елендил лежала в скута на крал Еарнил в Къщите на мъртвите, където я бил оставил Еарнур.
Родът на Наместниците бил наричан Къщата на Хурин, защото те били потомци на Наместника на крал Минардил (1621 34) — Хурин от Емин Арнен, човек от висшата Нуменорска раса. След неговото време кралете винаги били избирали наместниците си измежду неговите потомци, а след дните на Пелендур Наместничеството станало наследствено като кралстването — от баща на син или най-близък роднина.
Всеки нов Наместник наистина взимал поста с клетвата „да държи жезъла и управлението в името на краля, додето той се завърне“. Ала скоро това станали ритуални слова, на които се обръщало малко внимание, защото Наместниците упражнявали цялата власт на кралете. Все пак мнозина в Гондор все още вярвали, че крал наистина ще се завърне в някое бъдно време, и някои помнели древната родословна линия на Севера, за която се носел слух, че все още продължава да живее в сенките. Ала Управляващите Наместници укрепили сърцата си срещу такива мисли.
Независимо от това Наместниците никога не сядали на древния трон; не носели корона и не държали скиптър. Носели само бял жезъл като доказателство за службата си и флагът им бил бял, без герб; кралският бил черен и на него имало разцъфнало бяло дърво под седем звезди.
След Мардил Воронве, що бил признат за пръв от линията, следвали двадесет и четири Управляващи Наместници на Гондор, до времето на Денетор II — двадесет и шестият и последен. Изпървом те били спокойни, защото туй били дните на Бдителния мир, през който Саурон се отдръпнал пред силата на Белия Съвет, а Духовете на Пръстена стояли скрити в Моргулската долина. Ала от времето на Денетор I никога не настъпил отново пълен мир и даже когато Гондор не бил във война, границите му били под постоянна заплаха.
В последните дни на Денетор I расата на уруките — черни орки с голяма сила, за пръв път се появила от Мордор и през 2475 те нахлули през Итилиен и превзели Осгилиат. Боромир, син на Денетор (на когото бил наречен по-късно Боромир от Деветимата спътници) ги разгромил и си върнал Итилиен. Ала Осгилиат бил окончателно разрушен и срутен бил големият му каменен мост. Оттогава там не живеели хора. Боромир бил велик пълководец и дори Кралят-чародей се боял от него. Лицето му било благородно и прекрасно, той бил човек със силно тяло и воля, но в тази война получил Моргулска рана, що скъсила дните му, болката го принудила да се оттегли и той умрял дванадесет години след баща си.
След него започнало дългото управление на Кирион. Той бил бдителен и предпазлив, ала скъсил се бил обсегът на Гондор и той можел само да отбранява границите си, докато неговите неприятели (или силата, що ги движела) подготвяли срещу него удари, на които не можел да попречи. Пиратите постоянно нападали бреговете му, ала главната опасност била на север. В просторните земи на Рованион, между Мраколес и Течащата река, живеел свиреп народ, изцяло под сянката на Дол Гулдур. Често правили те набези през гората, додето долината на Андуин южно от Перуниките не била почти обезлюдена. Тези Балхот постоянно се увеличавали, от изток при тях идвали, други от подобен род, а народът на Каленардон бил намалял и на Кирион му било трудно да го накара да удържа линията по Андуин.
„Предвиждайки бурята Кирион изпратил на север за помощ, ала твърде късно. Защото в тази година (2510) Балхотите построили много лодки и салове на източните брегове на Андуин, пълчищата им минали през реката и помели защитниците. Армията от юг била отрязана и изтласкана на север през Липосвет, и там била внезапно нападната от орда орки от Планините и притисната към Андуин. Тогава от Севера дошла нечакана помощ и роговете на Рохиримите за пръв път били чути в Гондор. Еорл Млади пристигнал със своите ездачи и помел неприятеля, и преследвал Балхотите до смъртта им из полята на Каленардон. Кирион дал на Еорл тази земя за обитаване, а той се заклел пред Кирион с Клетвата на Еорл — за приятелство при нужда или при повик на гондорските Владетели.“