Торонгил често убеждавал Ектелион, че силата на бунтовниците в Умбар е голяма опасност за Гондор и заплаха за владенията из юга, която може да се окаже пагубна, ако Саурон премине към открита война. Накрая получил разрешение от Наместника, събрал малка флота, дошъл нечакан в Умбар през нощта и изгорил голяма част от корабите на Пиратите. Той самият сразил Капитана на Пристана в битка на кейовете и оттеглил флотата си с малки загуби. Ала когато дошли обратно в Пеларгир, за съжаление и почуда на людете той не се върнал в Минас Тирит, дето го очаквали големи почести.
Изпратил на Ектелион прощално послание: «Други дългове ме зоват сега, владетелю, и много време и опасности трябва да минат, преди отново да дойда в Гондор, ако такава е участта ми». Ако и никой да не могъл да отгатне какви могат да бъдат тия задължения, нито що за призовавания е получил, знайно било къде отишъл. Защото взел лодка и преминал през Андуин, и там се простил със спътниците си и продължил сам. А когато бил видян за последно, лицето му било обърнато към Планините на Сянката.
Слисване настанало в Града при заминаването на Торонгил и на всички туй изглеждало голяма загуба, освен на Денетор — сина на Ектелион, сега човек съзрял за Наместничеството, което наследил след четири години, подир смъртта на баща си.
Денетор II бил горд човек, висок, храбър и по-царствен от всеки мъж, появявал се в Гондор от много човешки животи насам. А бил също тъй и мъдър, и надалеч стигал взорът му, и учен в премъдростите. Той действително много приличал на Торонгил — като най-близък сродник, и въпреки това винаги бил слаган втори след странника в сърцата на хората и бащиното си уважение. По това време мнозина мислели, че Торонгил е заминал преди съперникът му да му е станал господар; макар че в действителност самият Торонгил никога не се бил съревновавал с Денетор, нито се държал по-високо от служител на баща му. По един въпрос само се различавали съветите им към Наместника — Торонгил често предупреждавал Ектелион да не се доверява на Саруман Белия в Исенгард, а да търси съветите и помощта на Гандалф Сивия. Ала нямало голяма обич между Денетор и Гандалф, та след дните на Ектелион по-малко бил приветстван Сивия странник в Минас Тирит. И тъй по-късно, когато всичко се изяснило, мнозина вярвали, че Денетор, понеже бил с остър ум, прозорлив, и гледал по-надалеч и по-надълбоко от другите хора — по негово време, бил открил кой е всъщност този странник Торонгил и подозирал, че той и Митрандир планират да го изместят.
Когато Денетор станал Наместник (2984), той се оказал способен владетел и държал управлението на всичко в ръцете си. Говорел малко. Изслушвал съвета и после следвал собственото си мнение. Оженил се късно (2976), като взел за съпруга Финдуилас — дъщеря на Адрахил от Дол Амрот. Тя била владетелка с голяма красота и нежно сърце, ала не изминали и дванадесет години когато починала. Денетор я обичал посвоему, повече от всеки друг, освен от по-големия от синовете, които му родила. Ала на хората се струвало, че тя повехнала в пазения град, като цвете от гледащите към морето долини, поставено на гола скала. Сянката на изток я изпълнила с ужас и тя все обръщала погледа си на юг, към морето, което й липсвало.
След смъртта й Денетор станал по-сериозен и мълчалив отпреди и седял сам в кулата си, дълбоко замислен, — като предугаждал, че мордорската атака ще дойде по негово време. По-късно се вярвало, че той — нуждаейки се от знание, ала бидейки горд и доверявайки се на собствената си сила на волята, дръзнал да погледне в палантира на Бялата кула. Никой от Наместниците не се бил осмелявал да стори това — дори и кралете Еарнил и Еарнур, след падането на Минас Итил, когато палантирът на Исилдур попаднал в ръцете на Врага, защото Камъкът от Минас Тирит бил палантир на Анарион, най-близък по настройка до този, който Саурон притежавал.
По този начин Денетор спечелил голямото си знание за онуй, що се случвало в царството му и далеч отвъд границите му, на което хората се чудели, ала скъпо купил той знанието, състарявайки се преждевременно от борбата си с волята на Саурон. Тъй гордостта нараснала у Денетор ведно с отчаянието, додето не видял той във всички дела от това време един-едничък двубой между Владетеля на Бялата кула и Владетеля на Барад-дур и не се доверявал на другите, които се противопоставяли на Саурон, освен ако не служели на него самия.
Тъй времето наближило Войната на Пръстена и синовете на Денетор възмъжали. Боромир — пет години по-голям от брат си, любимец на баща си, бил като него в лице и гордост, но в малко друго. По-скоро бил човек като някогашния крал Еарнур — не си вземал съпруга и се наслаждавал най-вече на оръжия; безстрашен и силен, ала малко го било грижа за премъдрости, освен ако не били преданията за стари битки. Фарамир, по-малкият, на външен вид бил като него, ала друг бил умът му. Той четял сърцата на хората също тъй проникновено, като баща си, ала каквото прочитал, подбуждало го повече към жал, отколкото към презрение. Нежно било държанието му, бил любител на премъдростите и музиката и поради това мнозина в тези дни смятали че смелостта му е по-малка от братовата му. Но не било тъй, освен че не търсел безцелно слава в опасностите. Той приветствал с добре дошъл Гандалф, когато той идвал в Града, и научил, каквото могъл, от мъдростта му; и в това, както в много други неща, не се нравел на баща си.