— Сега, Дуноземецо — рекъл кралят, — имаш да се разправяш единствено с Шлем — сам и невъоръжен. Ала ти вече каза много и е мой ред да говоря. Фрека, безумието ти е порасло ведно с корема ти. Говориш за тояга! Ако на Шлем не му се нрави кривата тояга, дето му е натрапена, той я чупи. Тъй! — С тези думи той халосал Фрека с такъв удар на юмрука си, че той паднал поразен и скоро след това умрял.
Тогава Шлем обявил сина на Фрека и близките му сродници за кралски врагове и те избягали, защото Шлем на часа изпратил много хора да яздят към западните предели.“
Четири години по-късно (2758) големи беди сполетели Рохан и помощ не можела да бъде изпратена от Гондор, защото три флотилии на Пиратите го нападнали и имало сражения по всичките му брегове. По същото време Рохан отново бил нападнат от изток и Дуноземците, като видели сгоден случай, преминали Исен и слезли откъм Исенгард. Скоро се разбрало, че водачът им е Вулф. Били много силни, защото към тях се присъединили врагове на Гондор, които акостирали в устията на Лефнуи и Исен.
Рохиримите били разбити и земята им била опустошена, а тия, що не били погубени или заробени, избягали към планинските долини. Шлем бил отблъснат с големи загуби от Бродовете на Исен и намерил убежище в Рогоскал и клисурата зад него (която след това била позната като Шлемово, усое). Там бил обсаден. Вулф превзел Едорас, настанил се в Медуселд и се провъзгласил за крал. Там паднал Халет, Шлемов син — последен от всички, защитавайки вратите.
„Скоро след това започнала Дългата зима и Рохан бил затрупан от снеговете пет месеца (от ноември до март, 2758 — 2759). И Рохиримите, и техните врагове пострадали тежко от студа и оскъдицата. В Шлемово усое след Юле настанал голям глад и бидейки в отчаяние, противно на кралския съвет, по-малкият му син Хама повел хората навън за нападение, ала се загубили в снега. От глад и скръб Шлем станал свиреп и изпит и дори само страхът от него се равнявал на много от защитниците. Той излизал сам, облечен в бяло, дебнел като снежен трол в лагерите на враговете си и с ръцете си сразил много мъже. Вярвало се, че ако не носел оръжие, оръжие не би го засегнало. Дуноземците казвали, че ако не можел да намери храна, ядял хора. Това предание просъществувало дълго в страната Дун. Шлем имал голям рог и скоро забелязали, че преди да се хвърли напред, мощно изсвирвал с него, та Усоето прокънтявало. Тъй голям страх падал тогава връз враговете му, че те, наместо да се съберат и да го заловят или убият, бягали надолу в котловината.
Една нощ хората чули рога, ала Шлем не се върнал. На сутринта долетял слънчев проблясък — първият от дълги дни, и те видели бяла фигура да стои неподвижно на Вала, сама, защото никой от Дуноземците не дръзвал да се приближи. Там стоял Шлем — мъртъв като камък, ала не се били прегънали коленете му. При все това людете казвали, че рогът все още се чувал понякога в Усоето и че духът на Шлем ще крачи сред враговете на Рохан и ще убива.
Скоро след това зимата превалила. Тогава Фреалаф, син на Хилд — Шлемова сестра, се спуснал от Черноден, към който били побягнали мнозина, и с малък отряд отчаяни мъже изненадал Вулф в Медуселд и го убил, и си върнал Едорас. След снеговете имало големи наводнения и долината на Ентомил станала широко мочурище. Източните нашественици погинали или се оттеглили и дошла най-сетне помощ от Гондор — по пътища и източно, и западно от планините. Преди да е изтекла годината (2759) Дуноземците били изгонени — дори от Исенгард, и тогава Фреалаф станал крал.
Шлем бил донесен от Рогоскал и положен в деветнадесетата могила. Оттогава белите цветчета симбелмине растели най-плътно там, тъй че могилата изглеждала сякаш покрита със сняг. Когато умрял Фреалаф, била започната нова редица от могили.“
Броят на Рохиримите бил печално намален от войната, недоимъка и загубата на добитък и коне. И добре било, че много години не ги заплашила отново голяма опасност, защото възстановили предишната си сила чак по времето на крал Фолквине.
Саруман се появил на короноването на Фреалаф — носел дарове и възхвалявал храбростта на Рохиримите. Всички го сметнали за желан гост. Скоро след това той се настанил в Исенгард. За това позволение му дал Берен — Наместник на Гондор, защото Гондор още претендирал, че Исенгард е крепост от неговото царство, а не част от Рохан. Берен също тъй дал на Саруман да пази ключовете от Ортанк. Нямало враг, способен да повреди тази кула или да влезе в нея.
Ето как Саруман почнал да се държи като владетел човешки, защото отпървом той държал Исенгард като лейтенант на Наместника и пазач на кулата. Ала Фреалаф бил също толкова доволен, колкото и Берен, това да е така и да знае, че Исенгард е в ръцете на силен приятел. Дълго изглеждал приятел той и може би в началото бил наистина такъв. Макар по-сетне почти да не останало съмнение в умовете на хората, че Саруман е отишъл в Исенгард с надежда да намери Камъка все още там и с намерението да изгради собствена сила. Със сигурност след последния Бял Съвет (2953) плановете му за Рохан, ако и да ги криел, били зли. Той взел тогава Исенгард за свое собствено владение и започнал да го прави място на сдържани сила и страх, като съперник на Барад-дур. Приятелите и слугите си оттогава взимал измежду всички, що мразели Гондор и Рохан — било хора или същества по-зли.