Но в този момент Мери облекчено подсвирна и посочи напред.
— Добре де! — каза той. — Тия дървета наистина се местят. Ето я насреща Палена поляна (или поне се надявам да е тя), но пътеката към нея, изглежда, е мръднала нанякъде!
Те продължиха и наоколо взе да просветлява. Внезапно излязоха от дърветата и се озоваха на широка кръгла поляна. За тяхна изненада небето горе бе синьо и чисто — под горския покров не бяха видели как изгрява утрото и мъглите се разсейват. Слънцето още не бе тъй високо, че да огрее поляната, но лъчите му позлатяваха върховете на дърветата. Покрай откритото пространство листата ставаха по-гъсти и по-зелени, обграждаха ги с почти плътна стена. Тук нямаше дървета, а само жилава трева и избуяли плевели — висок повехнал бучиниш и див магданоз, праханки, разпръскващи пепеливи облачета от семена, гъсталаци от коприва и магарешки тръни. Безрадостно място — ала след горските дебри то изглеждаше като омайна слънчева градина.
Хобитите се посъживиха и обнадеждено надигнаха глави към грейналото небе. Между дърветата от другата страна на поляната се разтваряше просека с добре утъпкана пътека. Виждаха я как навлиза навътре — на места широка и открита отгоре, макар че тук-там дърветата се сближаваха и я засенчваха с тъмните си корони. Потеглиха по нея. Продължаваха да се изкачват, ала сега яздеха много по-бързо и на сърцата им олекна — струваше им се, че Гората се е смилила и в края на краищата ще ги пусне да минат безпрепятствено.
Но малко по малко взе да става горещо и душно. Дърветата отново ги притиснаха от двете страни и пътниците вече не виждаха какво ги чака напред. Сега още по-силно усещаха как ги прихлупва злата воля на Гората. Тъй тихо бе, че всеки звук глухо отекваше в ушите им — шумоленето на сухите листа под стъпките на понитата, потропването на копита по скрити корени. За да ободри другарите си, Фродо опита да запее, ала гласът му спадна до едва доловимо мърморене:
Оредява — на тази дума гласът му изтъня и замлъкна. Трудно се ронеха словата в тежкия въздух. Точно зад тях на пътеката с трясък рухна голям клон от едно старо надвиснало дърво. Гората отпред като че се сгъсти още повече.
— Не им се нравят тия приказки за край и оредяване — каза Мери.
— Лично аз не бих пял сега. Изчакай да стигнем края, пък тогава ще се обърнем и ще им покажем какво се казва хор!
Може би се тревожеше, но не го показваше и говореше бодро. Останалите не отвърнаха. Бяха потиснати. Тежка грижа бе налегнала сърцето на Фродо и с всяка крачка напред той съжаляваше, че е дръзнал да потегли срещу заканата на дърветата. Вече се готвеше да спре и да предложи да се върнат (ако още бе възможно), когато положението се промени. Наклонът намаля и пътеката стана почти съвсем равна. Тъмните дървета се отдръпнаха настрани и хобитите видяха, че просеката продължава право напред. В далечината над гората се издигаше като плешиво теме върхът на открит зелен хълм. Пътеката се насочваше към него.
Зарадвани от мисълта да се изкатерят за малко над похлупака на Гората, пътниците отново се втурнаха напред. Пътеката хлътна надолу, после отново се заизкачва и най-сетне ги изведе в подножието на стръмния склон. Тук тя напускаше дърветата и се губеше сред тревата. Гората обграждаше хълма от всички страни и свършваше рязко като гъста коса около избръсната тонзура.
Криволичейки, хобитите поведоха понитата си нагоре. На върха спряха и се огледаха. Въздухът искреше под слънчевите лъчи, но леката мараня закриваше далечината от погледите им. По-наблизо мъглата почти бе изчезнала, макар че все още се криеше тук-там из гористите низини, а на юг продължаваше да се издига като пара или валма от бял дим над дълбоката падина, пресичаща Гората.
— Това — посочи с ръка Мери — е поречието на Върбоструйка. Тя извира от Ридовете и протича на югоизток през Гората, докато се влее в Брендивин оттатък Свършиплет. Нямаме работа натам! Разправят, че долината на Върбоструйка е най-странното място в цялата гора… все едно, че е центърът, от който идват всички чудесии.
Останалите се взряха нататък, ала не видяха нищо освен мъгли над влажната и дълбока долина. Отвъд нея южната половина на Гората се губеше от поглед.