— Е, сега поне имам представа къде сме! — извика Мери. — Вървели сме, кажи-речи, в обратна посока. Това е река Върбоструйка. Ще ида да поразузная.
Той излезе от сянката и изчезна сред високата трева. След малко се завърна с новината, че между урвата и реката почвата е съвсем суха, а на места твърдата земя стига чак до водата.
— Нещо повече — добави той, — по отсамния бряг криволичи нещо като пътека. Ако завием наляво по нея, току-виж сме излезли на изток от Гората.
— Не ще и дума! — каза Пипин. — Стига да продължи до края, вместо да ни отведе в някоя яма и там да ни зареже. Кой според теб е утъпкал там пътеката и защо? Сигурен съм, че не е било за наше улеснение. Вече съм много подозрителен към тая Гора и всичко из нея. Започвам да вярвам на старите приказки. Имаш ли представа колко ще трябва да вървим на изток?
— Никаква — отвърна Мери. — Изобщо не знам къде точно по Върбоструйка се намираме, нито пък кой може да идва насам толкова често, та да утъпче пътека. Но друг път не виждам и нищо не ми идва наум.
Нямаше какво да се прави. Един по един те се изнизаха от клисурата и Мери ги поведе по пътеката, която бе открил. Тревите й тръстиките бяха избуяли високо, на места се издигаха над главите на пътниците, но щом веднъж бяха намерили пътеката, не бе трудно да следват криволиците й по твърдата почва сред блата и езерца. Тук-там я пресичаха други поточета, извиращи от горските възвишения и устремени по плитки дерета към Върбоструйка. На тези места някой грижливо бе положил стари дънери или наръчи съчки.
Ставаше все по-горещо. Армии от всевъзможни мухи бръмчаха край ушите на хобитите, а следобедното слънце жареше гърбовете им. Най-после изведнъж навлязоха в рядката сянка на огромни сиви клони, надвиснали над пътеката. Крачките им ставаха все по-колебливи. Дрямката сякаш извираше от земята и пълзеше по краката им, меко се спускаше от въздуха по главите и очите им.
Фродо усети как брадичката му се отпусна и главата му клюмна. Току пред него Пипин падна на колене. Фродо спря и чу Мери да мърмори:
— Няма смисъл. Хич не мръдвам без почивка. Трябва да дремна. Хладно е под върбите. Няма мухи.
Фродо се разтревожи.
— Хайде! — викна той. — Още не е време за дрямка. Първо да се измъкнем от Гората.
Но другите вече не се интересуваха от нищо. Застанал край тях, Сам се прозяваше и тъпо примигваше.
Внезапно сънят обори и Фродо. Зави му се свят. В тежкия въздух не трепваше нито звук. Дори мухите не бръмчаха. Само в клоните горе тръпнеше тих, едва доловим звук, сякаш меко нашушваше тиха песен. Фродо повдигна натежалите си очи и видя над себе си надвесена стара, обрасла в мъх върба. Огромна му се стори тя, разперила нагоре клони като хищни ръце с безброй дълги пръсти, а в кривия чворест дънер зееха широки пукнатини и тихичко поскърцваха при всяко полюшване на клоните. Листата, затрептели на фона на яркото небе, го заслепиха, той се свлече и остана да лежи на тревата.
Мери и Пипин се потътриха напред и облегнаха гърбове на дънера. Разлюляното скърцащо дърво разтвори зад тях удобни вдлъбнатини. Те погледнаха нагоре, където сиви и жълти листа леко помръдваха пред светлината и пееха. Двамата затвориха очи и почти им се стори, че долавят думи, прохладни думи, нашепващи нещо за вода и сън. Поддадоха се на магията и бързо заспаха в подножието на огромната отколешна върба.
Фродо полежа, борейки се с тежката дрямка, после с мъчително усилие се изправи. Копнееше да се докосне до студената вода.
— Чакай ме, Сам — едва избъбри той. — Трябва малко… плакна краката.
В полусън се дотътри до другата страна на дървото, където дебели криви корени се спускаха в реката като възлести дракончета, проточили шии да утолят жаждата си. Яхна един от тях, цамбурна горещите си крака в прохладната мътна вода и изведнъж заспа така, облегнал гръб на дървото.
Сам седна, почеса се по главата и се прозина — устата му заприлича на същинска пещера. Следобедът отминаваше и тая внезапна дрямка му се стори необичайна.
— Има тука още нещо, не е само до слънцето и жегата — промърмори си той. — Не ми харесва туй грамаданско дърво. Не му вярвам. Чуй го само как пее за сън сега! А, няма да го бъде!
Той тежко се изправи и се затътри да види какво става с понитата. Откри, че две от тях са отишли доста напред по пътеката. Тъкмо ги бе хванал и ги водеше обратно, когато до ушите му долетяха два звука — единият силен, другият тихичък, но много отчетлив. Първият бе плясък от падане на нещо тежко във вода; вторият напомняше клъцването на резе, когато вратата бавно се захлопва.