— Мислех, че съм загубен — каза Фродо, — но не ми се говори за това. Да мислим за онова, което ни предстои! Да тръгваме!
— В такъв вид, сър? — обади се Сам. — Къде са ми дрехите?
Той захвърли диадема, пояс и пръстени на тревата и безпомощно се огледа, сякаш очакваше да открие някъде наблизо наметка, яке, панталони и други хобитови дрехи.
— Вече не ще намерите дрехите си — каза Том, скочи от могилата и със смях затанцува наоколо в слънчевото утро. Като че нищо опасно и зловещо не се бе случило; и наистина, като гледаха веселите искрици в очите му, ужасът в сърцата им се разсея.
— Какво искаш да кажеш? — погледна го Пипин, озадачен и в същото време развеселен. — Защо да не ги намерим?
— От дълбока вода се измъкнахте — поклати глава Том. — Дребна загуба са дрехите за спасения удавник. Радвайте се, весели приятели, и нека топлото слънце сгрее сърца и ръце! Смъкнете тия студени парцали! Потичайте голи по тревата, докато Том е на лов!
С викове и свирукане той хукна нагоре по хълма. Фродо погледна подир него и го видя как тича на юг по зелената низина под съседния хълм, продължавайки да си свирка и да зове:
Тъй пееше той, търчеше, подмяташе шапката си и я ловеше, докато не изчезна сред гънките на долината, но южният вятър още дълго разнасяше неговото: Хей, брей! Тука, брей!
Отново ставаше горещо. Хобитите потичаха из тревата, както им бе заръчал Том. После блажено се проснаха на припек с насладата на странници, ненадейно пренесени от сурова зима в благодатен край, или като болнѝци, за дълго приковани към леглото, които се събуждат в едно прекрасно утро, за да открият, че внезапно са оздравели и денят отново иде с обещания.
Когато Том се завърна, изпълваха ги сили (и глад). Над ръба на хълма най-напред изникна островърхата шапка, после се появи старецът, а подир него послушно крачеха в колона шест понита — техните пет и още едно. Последен явно бе старият Шишко Тромчо — по-едър, по-силен, по-дебел (и по-стар) от останалите. Всъщност при покупката на понитата Мери не им бе дал имена, ала до края на живота си те се отзоваваха само на новите прякори, получени от Том. Старецът ги повика едно по едно, те прехвърлиха склона и застанаха в редица. Тогава Том се поклони на хобитите.
— Ето ви ги понитата! Те имат повече ум и нюх (в някои отношения) от вас, бродещите хобити. Защото отрано надушват опасността, към която сте се втурнали слепешката, и ако се спасяват с бягство, избират верния път. Простете им — верни са техните сърца, ала не са създадени за борба с ужаса на Могилните твари. Вижте, завръщат се с целия ви багаж!
Мери, Сам и Пипин облякоха резервните дрехи от раниците си и скоро се сгорещиха, защото се бе наложило да използват дебелото облекло, предвидено за идващата зима.
— Откъде идва това старо конче Шишко Тромчо? — запита Фродо.
— Мое е — каза Том. — То е моят четириног приятел, макар че рядко го яздя и обикновено броди на свобода из далечните хълмове. Докато бяха в моя дом, понитата ви се запознаха с Тромчо. Подушили са го в нощта и бързо са изтичали при него. Знаех си, че той ще ги наглежда и с мъдри слова ще прогони страха им. Но сега, юнак Тромчо, Том ще те язди. Да! Том идва с вас само колкото да ви изведе на пътя, та ще му трябва пони. Не е лесно да разговаряш с яздещи хобити, ако търчиш пеша край тях.
Зарадвани от новината, хобитите обсипаха Том с благодарности, ала той се разсмя и заяви, че с такива майстори в залутването няма да има покой, докато не ги отведе живи и здрави до границата на владенията си.
— И аз си имам работа — добави той, — да приказвам и да пея, да търча и да се смея, да наглеждам този край. Том не може все да е наблизо, та да отваря врати и върбови хралупи. За дома си трябва да се грижа, а и Златоронка чака.
Ако се съдеше по слънцето, още бе доста рано — някъде между девет и десет — и хобитите насочиха цялото си внимание към храната. След вчерашния обяд край високия камък не бяха слагали залък в уста. Сега закусиха с остатъка от запасите, предвиден за вечеря, и с някои добавки, донесени от Том. Не беше богата трапеза (за хобити и при подобни обстоятелства), но след нея се почувстваха много по-добре. Докато си хапваха, Том се изкачи на могилата да разгледа съкровищата. По-голямата част струпа на бляскав, искрящ куп сред тревата. Заповяда им да лежат там „за първия, който ви види, за птици, животни, за елфи и хора, за всяко добро същество“, защото така щяла да се разсее могилната магия и вече никоя Твар нямало да дойде насам. За себе си избра една брошка, инкрустирана с преливащи се сини камъни като цветчета на лен, като крилца на синя пеперуда. Сякаш затрогнат от някакъв далечен спомен, той дълго се взира в нея, накрая поклати глава и прошепна: