— Хобити! Четирима хобити! И отгоре на всичко от Графството, ако се съди по речта им — тихичко си промърмори стражникът.
Известно време той ги гледа мрачно, после бавно открехна портата и ги пусна да минат.
— Ние тук не виждаме често хобити от Графството да яздят нощем по Пътя — продължи пазачът, когато спряха за малко край вратата на заслона. — Да прощавате за любопитството, ама каква работа ви води на изток от Брее? И мога ли да запитам за имената ви?
— И имената, и работата са си наши и не е тук мястото да ги обсъждаме — отвърна Фродо, който не хареса нито вида, нито тона на непознатия.
— Вярно, то си е ваша работа — каза човекът. — Обаче моята работа е да задавам въпроси, щом се мръкне.
— Ние сме хобити от Фуков край и ни е хрумнало да пътуваме и да отседнем в тукашната странноприемница — намеси се Мери. — Аз съм господин Брендифук. Стига ли ви това? Бях чувал, че в Брее са по-любезни към пътниците.
— Добре де, добре! — рече стражникът. — Не исках да ви засегна. Но може да откриете, че тъдява и други освен стария Хари задават въпроси още на портата. Подозрителен народ се навърта насам. Ако отивате в „Понито“, ще видите, че не сте единствените гости.
Той им пожела лека нощ и разговорът секна, но в светлината на фенера Фродо забеляза, че човекът продължава да ги оглежда любопитно. С облекчение чу как портата издрънча зад тях, докато потегляха. Запита се защо стражникът е толкова подозрителен и дали някой не е разпитвал за група хобити. Може би Гандалф? Нищо чудно да бе пристигнал, докато те се бавеха из Гората и Ридовете. Но нещо в гласа и вида на стражника бе разбудило тревогата му.
Пазачът дълго гледа подир хобитите, после се прибра в заслона. Щом обърна гръб, една тъмна фигура пъргаво прескочи оградата и потъна в сенките на селската улица.
Хобитите се изкачиха по лекия наклон покрай няколко самотни къщи и спряха пред странноприемницата. Сградите им се струваха огромни и чудати. Сам се загледа към многобройните прозорци на триетажната странноприемница и сърцето му изтръпна. Очаквал бе да срещне великани, засланящи дърветата, или други, още по-страховити създания, но за момента напълно му стигаше първата среща с хората и високите им къщи. Дори това бе прекалено много за мрачния край на един тежък ден. Из въображението му се мярнаха оседлани черни коне в сенките на двора и Черни конници, надничащи от тъмните прозорци на горните етажи.
— Сигурно няма да нощуваме тук, нали, сър? — възкликна той. — Щом наоколо има хобити, защо не потърсим някой, който да ни приюти? Така ще сме си като у дома.
— Какво му е на хана? — отвърна Фродо. — Там Бомбадил ни го препоръча. Вярвам, че вътре ще е почти като по нашия край.
Дори и отвън странноприемницата изглеждаше приятна. Фасадата гледаше към Пътя, а двете пристройки отиваха назад, към издълбаното подножие на хълма, тъй че прозорците на втория етаж се оказваха наравно със земята. През широка арка се минаваше към двора между пристройките, а отляво под свода няколко широки стъпала водеха към голям портал. През отворената врата се лееше светлина. Над арката висеше фенер, а под него се люшкаше голяма тенекиена фирма — дебело бяло пони, изправено на задни крака. Над вратата бе изписано с бели букви: СКОКЛИВОТО ПОНИ на ПИВОЛЕЙ МАЖИРЕПЕЙ. Зад плътните завеси на ниските прозорци трептяха светлинки.
Те още се колебаеха, в полумрака, когато вътре някой подхвана весела песен и хор от жизнерадостни гласове му заприглася гръмко. Хобитите се вслушаха в тези обнадеждаващи звуци и накрая слязоха от понитата. Песента свърши сред взрив от смях и ръкопляскания.
Преведоха понитата си под арката, оставиха ги на двора и се изкачиха по стъпалата. Фродо бе пръв и едва не се блъсна в дребен шишкав мъж с плешива глава и червендалесто лице. Препасан с бяла престилка, той тъкмо се бе завтекъл от една врата към друга, натоварен с халби бира на поднос.
— Можем ли… — започна Фродо.
— Минутка, ако обичате! — викна онзи през рамо и изчезна сред хорска гълчава и облаци дим. След малко се върна, бършейки ръце в престилката си.
— Добър вечер, малки господине! — каза той и се поклони. — Какво ще желаете?
— Легла за четирима и конюшня за пет понита, ако е възможна. Вие ли сте господин Мажирепей?
— Съвършено вярно! Пиволей ми е името. Пиволей Мажирепей, на вашите услуги! От Графството идете, а? — Той изведнъж се плесна по челото, сякаш се мъчеше да си припомни нещо. — Хобити! За какво ли трябваше да се сетя? Мога ли да узная имената ви, сър!