— Господин Тук и господин Брендифук, а това е Сам Майтапер — каза Фродо. — Моето име е Подхълмов.
— Тюх бре! — Господин Мажирепей щракна с пръсти. — Пак ми излезе от главата! Но ще се сетя, щом ми остане време да помисля. Сега напълно съм грохнал, обаче ще видя какво мога да сторя за вас. Напоследък рядко имаме гости от Графството и ще ми е много мъчно, ако останете недоволни. Но тая вечер заведението е претъпкано, от години не сме имали такава тълпа. Суша, суша, че киша, както казваме тука в Брее. Хей, Ноб! — викна той настрани. — Къде си влачиш рунтавите нозе, тежка гемийо такава? Ноб!
— Ида, сър! Ида!
Един усмихнат хобит изскочи от съседната врата. Като видя пътниците, той се закова на място и ги огледа с жив интерес.
— Къде е Боб? — запита стопанинът. — Не знаеш? Намери го де! Бегом! Да не би да имам шест крака или шест очи! Кажи на Боб, че тук има пет понита за прибиране. Да им намери място както може.
Ноб се ухили, кимна и избяга.
— Та какво щях да кажа? — отново се потупа по челото господин Мажирепей. — От дума на дума и накрая забравиш, дето се вика. Толкова съм зает тая вечер, че свят ми се вие. Първо оная група, дето дойде снощи от юг по Зеления път — необичайна работа. Тая вечер пристигна керван джуджета, те пък отиват на запад. А сега и вие. Ако не бяхте хобити, едва ли щяхме да ви намерим място. Но когато са строили тая сграда, в северното крило направили една-две стаи специално за хобити. Както им харесва — на партера, с кръгли прозорци и прочие. Надявам се да ви бъде удобно. Сигурно ще искате вечеря. Тутакси. Заповядайте насам!
Той ги поведе по коридорчето и отвори една врата.
— Ето ви тука едно приятно малко сепаренце! Вярвам, че ще ви хареса. Сега прощавайте, ама съм зает. Нямам време за приказки. Трябва да бягам. Тежка е тая работа за бедните ми крака, а пък все не отслабвам. По някое време пак ще надникна насам. Ако искате нещо, позвънете и Ноб ще дойде. Не дойде ли, пак звънете и викайте!
Най-после той излезе и ги остави позамаяни. Изглежда, бе способен да излива безконечен словесен порой, независимо колко е зает. Намираха се в малка, уютна стаичка. В камината пламтеше буен огън, а срещу него стояха удобни ниски столчета. На кръглата маса вече имаше бяла покривка и голям звънец. Още преди да посегнат към него, хобитът Ноб дотърча със свещи и поднос, отрупан с чинии.
— Ще желаете ли нещо за пиене, господа? — запита той. — Искате ли да ви покажа стаите, докато стане вечерята?
Измити и освежени, пътниците вече бяха преполовили дълбоките халби с хубава бира, когато Мажирепей и Ноб се появиха отново. На масата мигом се появиха гореща супа, студени закуски, къпинова торта, пресни погачи, буци масло и добре узряло сирене — превъзходна храна, достойна за най-изисканите трапези на Графството и достатъчно позната, за да разсее последните опасения на Сам (вече, кажи-речи, удавени от чудесното пиво).
Стопанинът се повъртя наоколо, после се накани да излиза.
— Не знам дали ще ви бъде приятно да се присъедините към другите гости, като се навечеряте — каза той от прага. — Може би предпочитате да си легнете. Но ако ви се прииска, посетителите много ще се радват да ви видят. Насам рядко идват Пришълци… прощавайте, исках да кажа пътешественици от Графството. Обичаме да изслушаме по някоя и друга новина, а пък ако ви хрумне, можете да разкажете приказка или песен да изпеете. Ваша воля! Ако нещо ви потрябва, звънете!
В края на вечерята (около три четвърти час упорити усилия без излишни приказки) хобитите се почувстваха толкова свежи и обнадеждени, че Фродо, Пипин и Сам решиха да се присъединят към компанията. Мери заяви, че там ще му бъде задушно.
— Ще си поседя тук кротко край огъня, а после може да изляза на чист въздух. Вие си дръжте езиците зад зъбите и не забравяйте, че бягството ни трябва да остане тайно, а все още сме на Пътя и съвсем близо до Графството.
— Добре, добре! — отвърна Пипин. — Ти гледай себе си! Внимавай да не се изгубиш и помни, че вътре е по-безопасно!
Компанията се бе събрала в голямата обща зала на странноприемницата. Когато очите му привикнаха към светлината, Фродо откри, че тук се тълпял най-разнообразни личности. Осветлението идваше главно от буйно пламтящите цепеници в огнището, защото трите лампи, увиснали под гредите, едва мъждукаха сред гъстия дим. Край огъня Пиволей Мажирепей приказваше с две джуджета и някакви странни хора. Разен народ бе насядал по пейките — хора от Брее, представители на местните хобити (оживено бъбрещи за нещо), още няколко джуджета и други неясни фигури из сенките в ъглите.