Щом влязоха гостите от Графството, жителите на Брее поздравиха в хор. Чужденците, особено ония, които бяха дошли по Зеления път, ги гледаха с интерес. Съдържателят запозна новодошлите с местните жители толкова набързо, че макар да запомниха доста имена, не бяха много сигурни кого как да назоват. Изглежда, всички хора от Брее имаха ботанически (и твърде странни за пришълците от Графството) имена като Камъшан, Козилист, Пиренов, Ябълчан, Пухотрън и Папратак (да не говорим за Мажирепей). Подобни имена имаха и някои от хобитите. Пелиновците например изглеждаха многобройни. Но повечето се представяха с прилични фамилии като Дупчибряг, Мишеход, Дългоров, Ринопясък и Тунелски, много от които се срещаха и в Графството. Неколцината присъстващи Подхълмови от Конярище не можеха да си представят общо име без роднинство и разцелуваха Фродо като отдавна изгубен братовчед.
Всъщност хобитите от Брее бяха дружелюбни и твърде любопитни. Фродо скоро разбра, че се налага да даде някакво обяснение за заниманията си. Представи се като любител на историята и географията (всички единодушно закимаха, макар и двете думи да не се срещаха често в тукашния диалект). Каза, че смята да напише книга (безмълвно удивление) и че е тръгнал с другарите си да събира сведения за хобитите извън Графството, особено в източните области.
Тук всички заговориха едновременно. Ако Фродо наистина бе искал да напише книга и ако разполагаше с повечко уши, за броени минути би узнал достатъчно за няколко глави. А ако това не му стигнеше, можеше да се обърне за допълнителни сведения към цял списък от имена, започващ с „нашия стар Пиволей“. Но тъй като Фродо не проявяваше намерение тутакси да напише книгата, хобитите постепенно се върнаха към въпросите за събитията из Графството. Фродо не бе особено приказлив и скоро се озова сам в едно ъгълче — седеше, слушаше и се оглеждаше.
Хората и джуджетата говореха предимно за далечни събития; печалните новини напоследък идваха твърде често. На юг имаше размирици и по всичко личеше, че новодошлите по Зеления път са бегълци, търсещи къде да се заселят на спокойствие. Хората от Брее им съчувстваха, но явно не възнамеряваха да приемат тълпи от чужденци в оскъдните си земи. Един от пришълците, грозноват кривоглед момък, пророкуваше, че в близко бъдеще все повече и повече народ ще приижда на север.
— Ако не им се направи място, те сами ще си го заемат — високо заяви той. — И те имат право да живеят като другите.
Местните жители не изглеждаха очаровани от такава възможност.
Хобитите не обръщаха внимание на това — засега то не ги засягаше. Едва ли Големите хора биха потърсили подслон в хобитови дупки. Много повече ги интересуваха Сам и Пипин, които вече се чувстваха съвсем като у дома и весело бъбреха за събитията в Графството. Голям смях падна, когато Пипин описа срутването на покрива на Общинската дупка в Голям Дълбалник — Уил Белоног, кмет и най-дебел хобит в Западната околия, бил затрупан с мазилка и се измъкнал навън като поничка, посипана с пудра захар. Но някои от зададените въпроси поразтревожиха Фродо. Един от местните жители, който, изглежда, бе ходил няколко пъти в Графството, искаше да знае къде живеят Подхълмови и с кого са роднини.
Изведнъж Фродо забеляза, че в сянката до стената седи странен мъж с изтъркани дрехи и внимателно слуша разговора на хобитите. Държеше пред себе си висока халба и пушеше чудновато гравирана дълга лула. Изпънатите му напред крака бяха обути във високи ботуши от мека кожа, които му стояха добре, но също бяха изтъркани и покрити с коричка от кал. Зацапан от пътуване плащ от тежък тъмнозелен плат плътно обгръщаше тялото му. Въпреки топлината в залата човекът не бе отметнал качулката, засенчваща лицето му, но очите му проблясваха, докато наблюдаваше хобитите.
— Кой е този? — прошепна Фродо на Мажирепей при първата възможност. — Май не ни го представихте.
— Тоя ли? — отвърна стопанинът шепнешком и изви очи, без да обръща глава. — Право да си кажа, не знам. От ония е, дето бродят — Скиталци ги наричаме. Рядко говори, но когато е в настроение, може да разказва удивителни приказки. Изгуби се я за месец, я за година и после пак цъфне тук. Тая пролет много шеташе насам-натам, обаче напоследък не го бях виждал по нашия край. Никога не съм чувал истинското му име — тука го знаем с прякора Бързоход. С дългите си мотовили търчи като кон, ама никому не казва защо е чак толкова припрян. Но да не си блъскаме главата над изтока и запада, както казваме тука в Брее — имаме предвид Скиталците и Графството, да ме прощавате. Странно, че тъкмо вие питате за него…