На следващото утро потеглиха по изгрев-слънце. Из въздуха се носеше дъх на слана и ясното небе бе бледосиньо. Хобитите се чувстваха отпочинали, сякаш бяха спали без прекъсване. Вече привикваха с дългите преходи и оскъдните дажби — във всеки случай много по-оскъдни от онова, което в Графството биха сметнали за достатъчно да ги поддържа на крака. Пипин заяви, че Фродо изглежда два пъти по-голям юнак отколкото преди.
— Чудна работа, аз пък имам чувството, че голяма част от мене се е изгубила някъде. — И Фродо затегна колана си. — Дано това изтъняване не продължи до безкрайност, иначе ще се превърна в призрак.
— Не говори такива неща! — бързо и изненадващо сериозно каза Бързоход.
Хълмовете наближаваха. Вълнистият им хребет често се издигаше почти на хиляда фута височина, а тук-там се снижаваше в дълбоки клисури и проходи към източните равнини. По билото хобитите забелязваха обраслите останки от стени и ровове, а из клисурите още стърчаха руините на древни каменни сгради. Привечер достигнаха подножието на западните склонове и пренощуваха там. Това бе нощта на пети октомври, шестият ден, след като напуснаха Брее.
На сутринта, за първи път, откакто бяха излезли от Кестенака, те откриха ясна пътека. Завиха надясно и тръгнаха по нея на юг. Незнайните й създатели бяха избрали пътя така умело, че да е най-прикрит както от върховете на хълмовете, така и от западните низини. Тя се гмуркаше в долчинките и се притискаше в подножията на отвесните склонове; там, където излизаше на открито, от двете й страни бяха струпани като ограда огромни скали и дялани камъни, които прикриваха пътниците.
— Питам се кой ли е утъпкал тази пътека и защо — каза Мери, докато крачеха по един от тези проходи, където камъните бяха необичайно грамадни и по-плътно подредени. — Не съм сигурен дали ми харесва. Напомня ми… е, напомня ми Могилните твари. Има ли могили на Бурния връх?
— Не — отговори Бързоход. — Нито на Бурния връх, нито на някой друг хълм. Хората от Запада не са живели тук, макар че в последните си години са отбранявали за известно време хълмовете против злото, идващо от Ангмар. Пътеката е обслужвала караулките по крепостните стени. Но много по-отдавна, в зората на Северното кралство, на Бурния връх била изградена величествена наблюдателна кула. Наричали я Амон Сул. Враговете я опожарили и сринали и днес от нея е останал само порутен каменен кръг като нащърбена корона над темето на древния хълм. Ала някога е била висока и прекрасна. Казват, че в дните на Последния съюз Елендил стоял там и чакал Гил-галад да пристигне от запад.
Хобитите учудено погледнаха Бързоход. Той като че познаваше древните предания не по-зле отколкото дивата природа.
— Кой е бил Гил-галад? — попита Мери, но Бързоход сякаш бе потънал в размисъл и не отговори.
Неочаквано тих глас зашепна:
Другите се обърнаха смаяно — това бе гласът на Сам.
— Не спирай! — каза Мери.
— Само това знам — заекна Сам и се изчерви. — Научих го от господин Билбо, когато бях хлапе. Той знаеше колко обичам да слушам за елфите и често ми разказваше подобни приказки. Господин Билбо ме научи и на четмо. Много беше учен милият стар господин Билбо. И пишеше поезия. Това, дето ви го казах, той го е писал.
— Не е негова творба — каза Бързоход. — Това е част от баладата „Гибелта на Гил-галад“, съчинена на древния език. Билбо навярно я е превел. Не знаех това.
— Имаше още много, все за Мордор — каза Сам. — Тая част не я научих, тръпки ме побиваха от нея. Никога не съм мислил, че и аз ще тръгна натам.
— Към Мордор! — викна Пипин. — Дано да не се наложи!
— Не изричай това име тъй високо! — каза Бързоход.
Вече бе пладне, когато наближиха южния край на пътеката и в бледите, ясни лъчи на октомврийското слънце видяха пред себе си сиво-зелен насип, водещ като мост нагоре към северния склон на хълма. Решиха незабавно да се отправят към върха, докато още е светло. Вече бе невъзможно да се крият и можеха само да се надяват, че не ги дебне враг или съгледвач. Нищо не помръдваше по хълма. Не се забелязваха следи от присъствието на Гандалф.