Бързоход положи ръка на рамото му.
— Все още има надежда. Не си сам. Нека сметнем тези съчки за добър знак. Тук няма укритие и закрила, но огънят ще ги замести. Както всичко друго Саурон може да използва и огъня за зловещите си цели, ала Конниците не го обичат и се плашат от ония, които го владеят. В пустинята огънят е наш другар.
— Може би — промърмори Сам. — Но е и най-очевидният начин да заявим: „Ето ни.“
Запалиха огън в най-закътания ъгъл на долчинката и приготвиха храната. Вечерните сенки се спускаха наоколо и ставаше студено. Изведнъж усетиха, че са много гладни — от закуската насам не бяха хапвали нищичко, — но не смееха да си позволят нещо повече от оскъдна вечеря. Само птици и зверове бродеха из областите пред тях — пусти, неприветливи места, изоставени от всички народи. Понякога отвъд хълмовете минаваха Скиталци, ала те бяха малцина и не спираха за дълго. Другите странници бяха редки и зли: тролове се спускаха сегиз-тогиз от северните долини на Мъгливите планини. Само по Пътя се срещаха пътници, най-често джуджета, забързани по своите си работи, но от тях не можеше да се очаква нито помощ, нито добра дума за срещнатия непознат.
— Не виждам как ще ни стигне храната — каза Фродо. — През последните дни бяхме достатъчно пестеливи, а и сегашната вечеря не е обилна, но, изглежда, сме изяли повече, отколкото трябва, щом ни чакат още две седмици път.
— Из пущинака има храна — плодове, корени и треви, а при нужда ме бива и за ловец — каза Бързоход. — Не се бойте от глад, преди да е дошла зимата. Но да се търси дивеч и плодове е дълго и уморително, а ние трябва да бързаме. Тъй че затегнете си коланите и мислете с надежда за трапезата в дома на Елронд!
Студът се засилваше заедно с падащия мрак. Надничайки извън долчинката, пътниците виждаха само сиви равнини, бързо чезнещи в сенките. Небето горе отново се бе прояснило и бавно се изпълваше с потрепващи звезди. Омотани с всичките си дрехи и одеяла, Фродо и другарите му се сгушиха около огъня, но Бързоход се задоволи само с плаща си и седна малко настрани, замислено смучейки лулата.
За да прогони страха от мислите им, когато настъпи нощта и огънят ярко засия, той взе да им разказва приказки. Знаеше безброй истории и легенди от древни времена — за елфи и хора, за добри и зли дела от Старите времена. Хобитите се питаха много ли е стар и откъде е научил всички тези премъдрости.
— Разкажи ни за Гил-галад — каза Мери изведнъж, когато той бе замълчал след края на преданието за елфическите кралства. — Знаеш ли нещо повече от оная балада, за която спомена?
— Да, знам — отвърна Бързоход. — И Фродо знае, защото тази история се отнася и до нас.
Мери и Пипин се обърнаха към Фродо, който се взираше в огъня.
— Знам само малко, колкото ми е разказвал Гандалф — бавно изрече Фродо. — Гил-галад бил последният от великите елфически крале на Средната земя. На техния език Гил-галад означава Звезден лъч. Заедно с Елендил, приятеля на елфите, той потеглил към страната…
— Не! — прекъсна го Бързоход. — Мисля, че не бива да разказваш тази приказка сега, когато слугите на Врага са наблизо. Ако се доберем до дома на Елронд, там ще можете да я чуете изцяло.
— Тогава разкажи ни някоя друга легенда за стари времена — помоли Сам. — Някоя легенда за елфите преди залеза им. От душа жадувам да чуя още за елфите; мракът ни обгръща толкова плътно.
— Ще ви разкажа легендата за Тинувиел — каза Бързоход, — накратко, защото това е дълга легенда с незнаен край; днес никой освен Елронд не я помни така, както са я разказвали в стари времена. Прекрасна легенда, макар да е тъжна, както всички легенди от Средната земя. Може би ще ободри сърцата ви.
Той помълча, после не заговори, а тихичко запя: