- Ясно - отговори Адлър.
Райън виждаше, че държавният секретар не е доволен. На първо място, не се радваше, че представят базата на ЦРУ за натовска и така тя придобива статус на дипломатическа мисия. Това се вършеше по целия свят, но дипломатите, разбира се, не обичаха ЦРУ да оперира под дипломатическо прикритие, защото поставяше под съмнение законните дипломатически обекти.
Райън знаеше, че щом се разчуе за ЦРУ там, и най-безобидните мисии на Държавния департамент по целия свят ще попаднат под силно подозрение и ще привлекат вниманието на местното население.
Но този проблем беше за някой друг ден. А сега Адлър се извини и напусна срещата с мисълта, че трябва да търси някакви дипломатически магии, за да не допусне Черноморският флот да стреля по американските самолети.
42.
Група F-16 „Фолкън“ от ВВС на САЩ летеше над Централна Турция във формация от четири един до друг. Около тях имаше още три такива формации F-16, но без маркировка на ВВС на САЩ, а с червено и бяло - знамето на турските военновъздушни сили. Ескадрилата от шестнадесет машини се носеше над одеяло от пухкави бели облаци.
Американските самолети бяха част от 480-и изтребителен полк на ВВС на САЩ „Бойни соколи“ и въпреки че домуваха в база в Шпангдалем, Германия, тук се намираха за учение на НАТО с турските ВВС.
Вече пет минути командирът на групата американци, тридесетгодишен капитан от Ню Йорк на име Харис (Грънджи) Коул, с усилие поддържаше шестнадесетте самолета в почти идеална формация. Проблемите произтичаха предимно от непрекъснатите усилия да разбере плътния акцент на турските летци. Но макар да караше всеки да повтаря по няколко пъти, за да е сигурен, че говорят за едно и също, това не вършеше работа с турците, защото той не знаеше нито дума на турски освен „Bir bira, liitfen“ („Една бира, моля“) и реши, че ако днешното учение зависеше от неговите познания по чужди езици, всичките шестнадесет самолета в тази стегната група вече щяха да са се сблъскали в полет.
Тъкмо да заповяда на турските летци да поддържат формацията, докато се изкачват на шест хиляди и четиристотин метра, когато му се обадиха от базата в Инджирлик с нареждане да отдели групата си от турските самолети, да се насочи на север към Черно море и да чака нови указания.
Не му казаха нищо друго, освен че става дума за нещо „реално“, а не за учение.
Напоследък активността там се засилваше, след като руският Черноморски флот започна учение и изпрати дузина бойни кораби в открито море, но Коул не можеше да си пред стави как неговите четири изтребителя бомбардировачи можеха да помогнат в надвисналата криза.
Няколко минути след като се отделиха от турските изтребители и се насочиха на север, Грънджи получи указание да премине с най-добрата възможна скорост в украинското въздушно пространство над град Севастопол.
Напълно основателният въпрос на Коул дали украинците са разрешили това, не получи незабавен отговор.
Знаеше, че това позволение ще му трябва много скоро. Затова каза на човека от контролната кула:
- Пристигаме само след двадесет и една минути.
Отговориха му кратко:
- Разбрано. Следим ви.
- Ъ. И... не трябва ли да кажем на руснаците какво правим. Те имат ескадрила точно там, в Севастопол. Как ме чувате?
- Чуваме добре и работим по въпроса. След малко лично генерал Нейтънсън ще говори с вас и ще ви каже повече.
Изненадан от странната заповед, Коул усети как настръхва при вестта, че командирът на 52-ра оперативна група - изтребителното звено на 52-ро авиокрило, ще му обяснява лично мисията.
Нещо голямо ставаше и Грънджи се надяваше адски силно, че ще успее да прелети над Севастопол, преди руснаците да го свалят. Надяваше се също, че някой изпраща самолет цистерна в района, защото, ако ще летят до Севастопол и ще правят нещо там, горивото нямаше да стигне за обратния полет.
Групата се намираше навътре над Черно море, когато получиха повече информация за мисията си. Според обещанието самият генерал Нейтънсън се включи за директен разговор с капитан Коул. Говореше бързо и откровено - информира капитана за ситуацията в Севастопол, даде му GPS координатите на базата „Фарът“ и заповяда да прелитат над зоната, докато им стигне горивото, и да се върнат в турското въздушно пространство, където щеше да ги чака един „Стратотанкер“ КС-135 с гориво за обратния път до Инджирлик.
Докато Нейтънсън говореше, Коул бързо пресметна горивото. То щеше да им стигне само за по четири прелитания над града. От думите на генерала разбираше как всички се надяват, че като прелитат така, четирите самолета някак си ще осигурят на американците на земята необходимото им време от около час до час и половина, за да ги изтеглят със самолети V-22 на морската пехота.