- Всички са на борда и в безопасност! Тръгвай!
Огромните двигатели изреваха още по-силно и самолетът се вдигна към небето.
„Постоянен четири-едно“ премина бавно в режим самолет, след което се зае да кръжи наоколо за прикритие на „Постоянен четири-две“, който кацна, за да прибере останалите морски пехотинци. След като вторият „Оспри“ се отдалечи достатъчно от сградата, сержантът от „Делта“ натисна един бутон на дистанционния взривател в ръката си и шестте джипа избухнаха в огън, който премина в подобен на гъба облак.
Двете „гръмовни пилета“ завиха на север и се отдалечиха бързо.
Цялата евакуация, от пристигането им до относителната тишина в базата, след като шумът от витлата им затихна, отне само пет и половина минути.
46. Тридесет години преди това
Аналитикът от ЦРУ Джак Райън седеше на бюрото на втория етаж в дома си в Чатъм и оцветяваше платноходи с пастели. Всъщност той почти не оцветяваше - петгодишната му дъщеря Сали седеше в неговия скут, навела глава и рамене над книжката за оцветяване, съсредоточена много повече, отколкото Джак успяваше да се съсредоточи върху своята работа по това време на деня. Той опита няколко пъти да я сложи на пода, но всеки път детето възразяваше и искаше да седи на бюрото с баща си. Джак знаеше, че в тази битка щеше да победи Сали. Всъщност радваше се, че тя е тук с него, независимо че опита няколко пъти да погледне текста на компютъра си.
И тази битка нямаше да спечели. Момиченцето, изглежда, усещаше мига, в който баща й насочва вниманието си встрани от нейния шедьовър.
- Гледай ме - каза детето и Джак се подчини с усмивка.
Докато Сали оцветяваше платноходките, а Джак не успяваше да напише нищо, от време на време той поглеждаше и телефона. От ЦРУ имаше защитен срещу подслушване телефон и онази част от това чудо, която приличаше на телефон, се намираше до най-ценната му вещ - компютър „Епъл IIе“. Очакваше обаждане от Ленгли по всяко време във връзка със списъка с имена на служители и клиенти на швейцарската банка, който британците му дадоха преди два дни, и въпреки че се радваше да играе с дъщеря си, преди тя да си легне, се чувстваше притеснен, защото знаеше, че някъде там, навън, един човек нетърпеливо чака тази информация.
Кети скоро влезе в кабинета и със състрадателна и уморена усмивка каза:
- Сали, дай целувка за лека нощ на тате.
- Не! - изпищя детето. Вече й се спеше и нямаше да я заведат в стаята й без викове и рев, но Джак и Кети знаеха, че ако не я сложат да спи точно сега, нещата ще станат много, много по-зле. Кети настоя, взе Сали на ръце, след като я остави да поседи нацупена още малко в скута на баща си, и я отнесе да спи.
За щастие, пристъпът на гняв се оказа кратък - Джак я чу как разговаря доволна с майка си в коридора.
Джак допря с пръсти клавиатурата на своя компютър, готов да поработи няколко минути над новата си книга - биография на адмирал Уйлям Ф. Холси. Новият компютър все още го изпълваше с удивление. Преминаването от електрическа пишеща машина не стана лесно - дразнеше се от пластмасовите пружиниращи клавиши, които не издаваха удовлетворяващото тракане на машината, но пък мисълта, че може да прави големи и масови промени на текста само с няколко щракания и да съхранява стотина и повече страници на една дискета, намаляваше значително това раздразнение.
Успя да напише няколко абзаца, когато телефонът иззвъня.
Райън вкара пластмасовия ключ в отвора в предната страна на уреда и вдигна слушалката. Изчака търпеливо, докато компютъризиран глас повтаряше „СТОЙ В ГОТОВНОСТ, СИНХРОНИЗИРАНЕ НА ЛИНИЯТА“.
След петнадесет секунди и при думите „ЛИНИЯТА Е СИГУРНА“ Райън отговори:
- Ало?
- Здравей, Джак. - Обаждаше се адмирал Джеймс Гриър, директор по разузнаването в ЦРУ.
- Добър вечер, адмирале. Извинете, май трябва да кажа добър ден.
- Добър вечер на теб. Имам предварителна информация от аналитиците по онзи списък със служителите на банката.
- Страхотно. Но да си призная, не очаквах вие да се обадите. Нещо чак толкова земетръсно ли са открили, че да се налага самият шеф да се обажда и да предава новините, или просто имам големи надежди?
- Боя се, че е второто. Информацията дойде до мен и реших да ти се обадя. Няма с какво да стреснем никого оттатък. Списъкът на служителите е една голяма нула. Тези швейцарски банкери са интересни горе-долу колкото... швейцарски банкери.
- Това очаквах и аз.
- Сигурен съм, че англичаните вече го знаят, но Тобиас Габлер, когото убиха онзи ден, е живял като монах. Не са го убили за нищо от личния му живот.