- Ако разкрием факта, че „Газпром“ са заговорничили с данъчната служба, за да оберат компанията на Голбрайт, и че този човек от ФСБ е изкарал един милиард и двеста милиона долара печалба, можем да преустановим тази практика - каза Джак.
- Ние не сме полиция. Не сме армия. Баща ти може да е водач на свободния свят, но това няма значение в тази ситуация. ФСБ може да ни създаде трудности, ако стигнем прекалено навътре с разследването си.
Райън стисна зъби.
- Ако ми казвате, че ви затруднявам в търсенето на справедливост, ще напусна.
Кастор отговори:
- Именно в това е въпросът. Ние не сме тук заради справедливостта.
Ламонт вметна:
- За пари е, приятелю. Искаме да помогнем на клиента да си възстанови загубените авоари на Запад, но ако започнеш да споменаваш по име високопоставени старчоци от ФСБ, Голбрайт няма да получи никаква компенсация, уверявам те в това.
- Джак - каза Кастор, - просто казано, в този случай се целиш твърде високо.
След кратка тишина Джак отговори:
- Разбирам.
Всъщност не разбираше, но имаше чувството, че ако поседи тук още една минута, ще стане и ще удари стената с юмрук.
- Ще ти възложим друга задача - обясни Кастор. - Нещо не толкова огнеопасно. Ти се справяш много добре, но трябва да насочим усилията ти към нова задача.
- Да - съгласи се Райън. - Както сметнете за най-добре.
Джак излезе от „Кастор и Бойл“ в шест и тридесет вечерта. Санди го покани да идат да пийнат и да вечерят, в опит да компенсира неприятната среща с директора, но Джак не смяташе, че ще е добра компания. Вместо това отиде сам на пъб, взе си един пай и изпи четири бири, преди да си тръгне към метрото.
Отвратителното му настроение се засили заради дъжда по улица „Кенън“. Пак беше забравил проклетия си чадър и сега се наказваше за това, като не си купи друг. Не, сега щеше да се накисне, та може би следващия път да се сети да вземе чадъра.
Мислеше да се отбие в още някоя кръчма по пътя си към дома. Преди да стигне до метрото, му предстоеше да мине край „Брадвата“, която харесваше. Още една бира щеше да му дойде много добре, но можеше от нея да се вкисне още повече.
Не. Ще се прибере и ще се наспи.
Пресече улицата, като погледна бързо назад през рамо. По навик, нищо повече, и както винаги не откри нищо необичайно. Укори се - не може преминаването към този живот да е толкова трудно. Прекалено старателно се отнасяше към работата си и смяташе сенчестите бизнесмени за международен синдикат на терористи, защото с такива се занимаваше в предишния си живот. Провеждаше минимерки за откриване и убягване от преследвачи, защото правеше и това в предишната си работа.
И като допълнителна мярка за личната си сигурност смяташе всяка жена, която се доближи на десет метра от него, за потенциален вражески агент.
Защото това му се случи в предишната работа.
Райън влезе в станцията на метрото „Меншън Хаус“ измръзнал и подгизнал. На ескалатора една привлекателна жена пред него се обърна и го изгледа. Усмихна се съчувствено. Сякаш той бе кутре, скрило се от дъжда. След това тя отмести погледа си от мокрия мъж с хубавия костюм и се обърна напред.
Двадесет минути по-късно излезе от станция „Ърлс Корт“ с ръце в джобовете и с вдигната яка. Поизсъхнал беше в метрото, но въпреки че вече не валеше, мъглата се оказа толкова гъста, че само след няколко минути той отново подгизна.
Отмина няколко души с чадъри пред един индийски ресторант на улица „Хогарт Роуд“ и остана съвсем сам по тротоара пред дългата редица къщи. Пресече улицата в посока „Кенуей“ и се замисли за работата си. Изритаха го от случая „Голбрайт“, но не можеше да не мисли за сложния лабиринт от компании, доверителни фондове и фондации.
Пресече малката уличка, за да тръгне по пътечката между сградите, по която щеше да стигне до улица „Кромуел Роуд“ и автоматично хвърли поглед през рамо, сякаш се оглежда за идващи коли.
Някаква дълга сянка под светлината на лампата до ъгъла зад него спря рязко, а после бавно се върна назад.
Джак спря посред улицата, загледан в намаляващата сянка, но след миг тръгна натам. Сянката изчезна бързо. Чуха се забързани стъпки, а след това шум от бягане.
И Райън затича, а кожената му чанта заподскача на хълбока. Зави рязко при ъгъла с надеждата да зърне човека, който бягаше.
Не видя никого. От двете страни на улицата с две ленти се намираха само двуетажни бели къщи и паркирани коли. Тежката мъгла висеше около уличните лампи и засилваше тайнствеността на тази сцена.