Ако руснаците нахлуеха, щяха да вкарат войските си право в Кримския полуостров и да тръгнат към Севастопол. Стигнеха ли там, нямаше да мине много време, преди руската армия да се появи пред портала на „Фарът“ и да попита може ли да влезе, за да разгледа.
Биксби беше от шефовете, които обичат да си цапат ръцете, и прекара по-голямата част от деня с отвертка в ръка, за да разглобява рафтове с електронно оборудване, което да се натовари на колата. След това се зае да унищожава документи в дълга зала с бюра на третия етаж на сградата.
Преди двадесет години тук щеше да има документи, за чието унищожаване нямаше да стигне и един ден, но сега нямаше да минат и два часа, преди да стигне до последното листче хартия.
Докато работеше, другите демонтираха компютри, сваляха харддискове, слагаха малки суми местна валута в пликове, за да плащат на местните служители от помощния персонал, и забързано изпълняваха други задачи по демонтирането на оборудването на тайните разузнавателни системи.
Преди да успеят да качат всички хора от „Делта“ и ЦРУ, както и местните от охраната в колите, паркирани в кръг пред сградата, за да тръгнат по дългия път към столицата, трябваше да мине цял ден в подобни занимания. Повечето от тези мъже, както и самият Биксби, след това щяха да заминат със самолет от Украйна.
Нямаше вече нужда от присъствието им тук, след като „Фарът“ спираше дейността си, но Кийт трябваше да си замине, защото всички смятаха, че е напълно компрометиран пред руснаците от втория човек в украинската служба за сигурност.
Вече минаваше девет вечерта и Биксби работеше сам. На масата пред него се намираше ръчна радиостанция, за да слуша разговорите между останалите шестнадесет души в сградата. Посегна към един кафяв плик с преписи от радиотрафик, но в този момент един от техниците от ЦРУ го повика:
- Кийт. Можеш ли слезеш долу?
Докато пускаше листовете през машината за унищожаване, Кийт вдигна радиостанцията със свободната си ръка и отговори:
- Ако не е нещо много важно, искам ти да дойдеш тук.
Отговорът дойде след кратка пауза:
- Съжалявам, сър, но се боя, че е важно.
- Идвам след секунда.
Биксби изключи машината и забърза надолу.
Във фоайето срещна офицера от „Делта Форс“, който командваше малкото поделение. Биксби знаеше истинското име на този човек с позивна „Мидас“ - подполковник Бари Янковски, дългогодишен американски рейнджър с многобройни награди. Офицерът носеше автомат и каска.
Преди половин час, когато Кийт го видя за последно, не беше с тях.
Лошо.
До него стоеше Рекс - наемният служител за охрана на съоръжението. Той винаги носеше оръжие по време на дежурство.
- Какво става? - запита Кийтс, като слезе от стълбището.
Рекс отговори:
- Проблем. Един от украинската охрана на път за смяната си насам говорил по телефона със свой приятел от полицията. Онзи му казал да не идва на работа довечера.
- Казал ли е защо?
- Разчуло се било, че това е съоръжение на НАТО, и организирали протест. Местните полицаи имали нареждане да не се месят.
- Мамка му - каза Биксби и погледна към Мидас. - Какво мислиш?
- Мисля, че трябва да вземем каквото може, да потрошим останалото и да вървим на майната си - отговори подполковникът. - Но не аз давам заповедите.
Кийт се замисли за секретното оборудване в сградата.
- Много неща има за чупене. Ако взривим или изгорим всичко, докато сме тук, ще привлечем внимание и няма да се измъкнем. На покрива има антени, а и комуникационната зала е пълна с разни неща. Ако сложим заряди, няма да сме сигурни, че сме ги повредили напълно, а руснаците, когато стигнат тук, със сигурност ще разнищят всичко.
- Ще работим цяла нощ. Няма да остане време да разглобим цялото спътниково оборудване на покрива - ще трябва просто да го откачим от куките и да го набутаме в камионите - каза подполковникът.
След кратка пауза продължи:
- Но ще ни трябват още две коли за това.
- Аз мога да повикам местни хора - обади се Рекс.
Биксби поклати глава.
- Не и ако полицаите вече говорят за нас. Не искам никой в района да знае, че се готвим да бягаме.
Кийт мислеше трескаво. Кого може да викне за помощ? Имаше нелегални оператори, но всички те се намираха около границата и се обаждаха само ако е сигурно. Не можеше да ги накара да дойдат тук, във „Фарът“, без да се разкрият.
В Украйна имаше малка група бойци от САЩ, предимно в украински военни бази. Но не и в Кримския полуостров, а и по-сериозният проблем беше, че не можеше да вкара армейски бронирани всъдеходи, без да привлече такова внимание, при което не би могъл да се измъкне тихомълком.