Милан Райски
Вълча кръв
Из полята
Последна среща
Тази година първият студ сви през ноември. След това времето малко поомекна, но не след дълго полето бе сковано от лют мраз. Селяните не успяха да приберат цялата реколта от захарно цвекло. По полето остана толкова много, че зайците и сърните, ако имаха разум, щяха да отслужат хвалебствен молебен на избързалата зима. Скоро падна и първият сняг. От околните гори към побелялото поле слетяха много фазани. Те се заравяха в снега, подскачаха и дълго разтърсваха крилете си. Тук се чувствуваха в безопасност и надаваха смели крясъци.
Една нощ живакът в термометъра спадна под двадесет градуса. В утринната тишина пукането на акациите от студа се чуваше надалеко из равното поле като ехо от пушечни изстрели. Подранилата зима като че ли замахна с огромен камшик и събра разпръснатия дивеч в стада. В полето дразнеше ушите накъсаното гърлесто грачене на враните. Оттук-оттам, недоволна и угрижена, се обаждаше някоя сврака и прелиташе ниско над побелялото поле. Тихо, като уплашени, в заснежените храсти заговорничеха синиците. А омърлушените яребици се ослушваха свити до самия край на градския път.
След студената нощ по широкия блок със затрупаното от снега захарно цвекло се появиха три плахи стада сърни. Като изравяха с тънките си копитца сладките глави на цвеклото, животните постепенно се пръснаха и смесиха. Едва към края на деня всяка сърна се върна при своето стадо.
Избродираното от следите на дивеча поле граничи от едната страна със селото, а от другата края му не се вижда. На широчина е оградено с пътя за града и с широк отводнителен канал, който отвежда излишните води към реката. И при най-големите студове водата в канала не замръзва. А в ранните утрини над него се издига прозрачна бяла пара. Земята сякаш иска да стопли с диханието си заскрежените брегове. В такова време по градския път рядко се движат леки коли и камиони. Затова пък много по-често по него пъплят трактори с ремаркета, претоварени от силаж и слама за животните във фермите.
Сърните, младите миналогодишни яренца и мъжкарите бяха трийсет и осем. И трите стада бързо привикнаха с шума на тракторите. Затова, като преминаваха през полето, само завистливо повдигаха глави и ловяха с ноздрите си аромата на сено и силаж. Така изминаха две седмици, снегът не се стопи, а наваля нов. Един слънчев зимен ден преброих отново сърните — една от тях липсваше. Между коледните празници и Нова година изчезнаха още две. Това ме обезпокои. По това време сърните не се делят от стадото. Къде и как изчезнаха тези три? … Да бяха загинали от студа, щях лесно да открия труповете им. Да бяха разкъсани от зверове, щеше да има следи. При това сърните не се държаха като уплашени от хищници. Не се страхуваха и от човека. Като им развозвахме сено от детелина и смлени кестени, те лениво повдигаха глави, побягваха на около петдесетина крачки и щом отминеше шейната, бързо се връщаха към хранилките.
От фуража, който им развозвахме за подхранване, те предпочитаха брашното от кестени. То се свършваше най-напред. Заради него понякога ставаха битки. Но водачът на стадото — едър, опитен осмак, през този сезон без рога, бързо въвеждаше ред около хранилките. С удоволствие го наблюдавах отдалеч с бинокъла си. Беше почти с една педя по-висок от останалите мъжкари в трите стада. Шията му — къса и дебела — държеше здраво едрата глава. А тялото му с широки гърди, едро и високо, внушаваше респект сред останалите.
Като застанеше при коритото, напълнено с брашно от кестени, и вдигнеше голямата си глава, никой друг мъжкар не посмяваше да се доближи. Справедливият водач-старейшина допускаше към хранилките само най-малките и отслабналите сърни. А случеше ли се някои с по-гореща кръв да се сбият около коритото със сол, водачът бавно се приближаваше, навеждаше предупредително глава и, ако това не помагаше, започваше да рие ядно с предните копита. Тогава редът и спокойствието се възстановяваха. Бях доволен от него. С такъв водач сърните ще прекарат зимата без големи загуби. А пукне ли се пролетта, той ще се дръпне в гъсталаците, а сърните ще поведат малките си като грижливи и старателни майки. И сред двадесетина подобни на него пак бих го разпознал. Беше израсъл като съвършен екземпляр. Жалко, че тази година ще трябва вече да го застрелям. През лятото ще има за последен път потомство. Дано малките бъдат силни като него; ако го оставя да застарее, потомството му няма да бъде здраво.
Вече от пет години го наблюдавам. От ранна пролет до късна есен живее в низината. Там сред морето от високи треви и тръстики си има леговища. В тях прекарва по-голямата част от деня. Едва привечер, като се захлади, излиза на паша. В подбора на храната е капризен. Често сменява пасищата си. Обикновено вечер минава ту на едната, ту на другата страна на канала, който разделя люцерната от захарното цвекло и царевицата. Така — до късна есен. Едва като свият студовете, около него се събират беззащитните сърни. Хилядолетният инстинкт му подсказва, че трябва да ги пази и води през дългата зима.