Тялото й изгаряше в температура, тя дишаше бързо и стенеше като човек. Кучетата-вълци лежаха по-нагоре, на сухото. Младият мъжкар, поел отговорността да предвожда глутницата, често повдигаше глава и се ослушваше.
Изминаха няколко тежки дни и нощи, през които Флора от време на време губеше съзнание. Като се посъвзе, видя до себе си едно женско и едно мъжко куче — пазеха я нейните деца. А точно пред муцунката й лежеше голям заек. Подуши го от всички страни, но все още нямаше сили да се храни. Едва след два дни, като й донесоха кърваво парче сърнешко месо, бавно започна да се храни. Постепенно изяде всичко, което й бяха донесли нейните кучета-вълци. Почувствува в жилите си силата на кръвта и се надигна. С треперещи, несигурни крака влезе в средата на потока, легна по корем и жадно започна да лочи студена вода.
Едва като се стъмни, кучката бавно излезе от водата и полека тръгна към подножието на Черни връх. Младите кучета-вълци се построиха около нея в редица, както я доведоха до потока. Стигнаха при старата бърлога в полунощ. Всяко куче-вълк се зае да копае леговище за себе си. Флора нямаше сили, отпусна се върху скалата и скоро заспа дълбок сън.
Най-едрото куче-вълк се надигна, обиколи леговищата на братята си, мина край майка си и се изкачи на високата скала. Огледа околността, вдигна глава към звездите и учудено спря поглед върху тънкия сърп на луната. Какво си мислеше в този момент кучето-вълк, никой не можеше да каже. Преди разсъмване небосводът се покри с тъмни облаци. Кучето-вълк отвори още повече учудените си очи, но не можа да проумее къде изчезнаха хилядите светлини и чудният сърп на луната.
Утрото изненада глутницата с първия сняг. Докъдето очите им виждаха, всичко побеля. Подножието на Черни връх придоби познатия им вид от миналата година.
Изминаха много дни и нощи, докато Флора се съвземе и отново тръгне на лов. През това време нейните кучета-вълци й носеха храна в изобилие. От своите братя по кръв те не се отличаваха никак, но много бяха научили и от добре дресираното домашно куче. В стремежа да вземе човекът беше дал много. Така беше по-леко за кучетата-вълци, но несравнимо по-тежко за останалите обитатели на дивата гора. Само животните в подножието на Черни връх сякаш се намираха под специална закрила. Там глутницата не ловуваше. Тя не докосваше и чужд лов, нито пък подхвърлена храна. Напразно горските поставяха около хранилките парчета месо, посипано със стрихнин. Напразно проверяваха капаните с остри железни скоби. Нито едно куче-вълк не се съблазни от леката плячка и не попадна в капана.
Зимата бавно слизаше към долините, а скалите под Черни връх бяха засипани от дебел сняг. В планината духаха силни ветрове и чупеха клоните на дърветата. През дългите нощи обикновено вятърът стихваше, затова пък студът сковаваше всичко в ледената си прегръдка. Дивите животни се пръснаха из гората, разделени на стада. Около хранилките настъпи спокойствие.
Горските учудено, но с известно облекчение въртяха глави и считаха, че глутницата е преминала в друга част на планината.
Но горските се лъжеха. В подножието на Черни връх не бяха настъпили никакви промени. Само Флора бе изпаднала в особено настроение. Лежеше по цял ден на скалата, откъдето бухалът вдигна малкото й, и от време на време набръчкваше влажния си нос.
През първите дни младите кучета-вълци се изкачваха при нея, но тя не им обръщаше внимание. А когато някое се опитваше да я подуши и близне по муцуната, тя злобно изръмжаваше и кучето-вълк предпочиташе да се върне при останалите.
Така преминаха няколко дни. Кучетата бяха гладни, но се страхуваха да тръгнат без майка си към хранилките, където толкова остро се усещаше миризмата на хора.
Те ловуваха по високите била на планината. Когато ловът им беше успешен, те се връщаха в бърлогата с високо вдигнати глави, а първото куче носеше в зъби голямо парче месо за майка си. Флора не бе болна, но младите кучета, верни на кръвта си, постоянно й носеха храна.
Като се върнаха една вечер в бърлогата, не я намериха на скалата. По следите й разбраха, че се е спуснала към долината. Първото куче-вълк остави месото и тръгна по следите на майка си. Следата пресичаше долината, после водеше през голямото сечище, нагоре към високия хребет. Тук снегът бе по-дълбок, а следата се губеше далече на север. Кучето-вълк седна на задните си лапи, вдигна глава и жално зави. След това се върна при брата и сестрите си. Те седяха около скалата, върху която бе оставено месото за майка им.