Първото куче дойде до тях и няколко пъти изскимтя. То съобщи на своя език на останалите какво е открило и захапа парчето месо. Четирите кучета бавно слязоха и всяко легна на мястото си.
В същото време Флора пресичаше вече третото било на планината. В кучешката памет се бе запазил споменът за дългите преходи, които правеха по това време на годината заедно със стареца.
По вечерното небе бавно изплува месечината. Около нея студено трепкаха хиляди звезди. Белият сняг по голото било отразяваше призрачната светлина и наоколо бе светло като в ранни зори. Кучката долови миризмата на дивеча. Тя внимателно определи посоката и се спусна нататък. Бързо откри разкъсаното тяло на сърна. Подуши следите и разбра, че преди нея тук се е гощавал рис.
Козината й настръхна. Рисът бе изял от сърната само задния бут, останалата част бе непокътната. Флора чувствуваше остър глад, стомахът й беше празен, но старият добър навик не й позволи да се докосне до месото.
В полунощ тя се спря над голямото сечище, оградено със стръмни скали. Намери си подходящо място до една скала, издълба си дупка в снега, легна в нея и заспа.
Събуди се на разсъмване. Няколко мига се вслушва в тишината на зимното утро. Не, денят не обещаваше нищо добро. Флора се изправи и започна да копае по-дълбока дупка в снега. След малко цялото й тяло се скри в ямата. Вятърът в короните на дърветата се усили и започна да носи облаци сняг. Скоро ямата, в която лежеше кучката, бе напълно затрупана. А дърветата се огъваха под напора на вятъра и замръзналите им клони се чупеха. От време на време вятърът с грохот изтръгваше от корен някое старо дърво. Развихри се снежна буря. Постепенно вятърът поутихна и заваля гъст лепкав сняг.
Флора лежеше в своята яма и трепереше от студ. Беше се свила на кълбо и търпеливо понасяше несгодите. Снегът натрупа по билото нов дебел пласт. Скалите наоколо заприличаха на бели купи сено. Чудно беше как при такъв студ и дълбок сняг в планината останаха живи толкова животни. Снежната буря трая с малки прекъсвания цяло денонощие. Едва на сутринта снеговалежът престана и вятърът напълно стихна. В планината отново се възцари тишина. Флора се измъкна от дълбокия сняг и продължи пътя си на север.
Кой знае как определяше посоката? Но така или иначе тя вървеше по най-късия път към определената цел, отвъд четвъртия хребет на планината.
Мина още един ден и Флора се спусна от последното било в широка заснежена долина. В тази част на планината грееше слънце, но лъчите му не топлеха. Само снегът ослепително блестеше и животното присвиваше очи.
Неочаквано две миризми я удариха в носа. Едната даваше надежда, че ще насити своя стомах, но от другата козината й настръхваше. След малко откри следата на сърна, преследвана от дива котка.
Флора беше в изгодно положение — тя можеше да разчита на доброто си обоняние и главно на вятъра, който духаше срещу нея. Вътрешностите я боляха от глад, очите й се наливаха с кръв.
В момента тя мисли само за стомаха си. За да живее, трябва да се храни…
Дълбокият сняг й пречи да тича, но кучката усеща по следата, че догонва сърната и дивата котка. И когато слънцето се наклони към залез, Флора забеляза преследвача, а пред него и сърната.
Двете животни стояха недалече от нея. Младият сръндак е потънал до шия в снега. От полуотворената му уста изскачат облаци бяла пара.
Едрият сивочер котарак стои малко встрани, но не гледа към жертвата си, а към приближаващото се куче. Флора не се спира пред неговата приведена за скок стойка. Тя се приближава бързо към двете животни, като внимава да не потъва много в снега. Спира се на три-четири скока от дивия котарак, който злобно съска към нея и размахва опашка.
Флора изръмжава и започва яростно да лае. Котаракът съска още по-силно и като извива гръб, навежда ниско глава.
Флора направи крачка напред, а котаракът отстъпи. Флора скача след него и котаракът пъргаво побягва, но щом кучката се спира, котаракът също застава наблизо.
Изморен до смърт, сръндакът вижда някаква надежда и прави последен опит да спаси живота си. Флора забелязва опита му за бягство и бързо го настига. Спира се наблизо, обръща глава към котарака и злостно ръмжи. Дивият котарак подвива опашка и навежда ниско глава — помирява се с предимството на по-силния…
Сръндакът изважда предните си крака от снега и се готви за скок. Флора безшумно се хвърля върху животното и забива острите си зъби в гърлото му. Сръндакът пада встрани и безпомощно започва да рита с крака. Кръвта му обагря снега, а Флора лакомо смуче кръвта от вената му.