Дивият котарак тихо и злобно съска, но не се помръдва от мястото си. Очите му светят с жълтеникав блясък, а устата му е хищно полуотворена. Но той няма смелост да нападне кучето, което вече стръвно поглъща парчета месо.
Над стихналата безучастна гора бавно се спуска ясна зимна нощ. Флора вече е сита, но не й се иска да се раздели с плячката си. Тя избира по-сочни парчета месо, бавно дъвче и дълго облизва муцуната си с окървавен език.
Дивият котарак се е свил на мястото си, продължава тихо да съска и изчаква. Изведнъж ситата кучка се спуска към него. Той побягва, а Флора упорито го преследва. Котаракът има по-къси крака и вече усеща, че кучката го настига. Неочаквано Той скача встрани и пропълзява в клоните на близката бреза. Вече в безопасност, котаракът се озъбва срещу кучката. Флора излайва няколко пъти, бавно се обръща и продължава своя път на север. Сега вече тя не мисли за остатъците от тялото на сръндака, пък дори и за нахалния котарак.
Преди да се разсъмне, Флора спря наблизо до горска колиба, засипана почти до стряхата със сняг. Потърси около нея следи, но нямаше нищо. Тя седна на задните си лапи, огледа се наоколо и като си отпочина, започна да дълбае в снега дълбоко леговище. Щом свърши, повъртя се из дупката, после изскочи навън и огледа още веднъж околността. Може би очакваше да види някъде наблизо своя стопанин. Беше свикнала да влиза заедно с него в колибата, като идваха по тези места.
Там той разпалваше огън, нахранваше я хубаво и едва тогава отваряше вратата и й показваше с ръка широката долина. Сега тя изскочи от леговището си и тръгна напосоки из дълбокия сняг. Тичаше бавно по дългия рид, след малко навлезе в млада смърчова гора, после обиколи квадратното сечище. Тук вече вървеше по-трудно и след нея оставаше широка бразда в дълбокия сняг.
На другия ден отново повтори обиколката си, а като се върна при колибата, не остана никак изненадана, че близо до издълбаното леговище видя едър сив вълк. Тя тихо изръмжа срещу него, но вълкът се приближи без страх до нея и подуши тялото й отвсякъде, а Флора захапа нахалника по гърба. В зъбите й остана снопче сива козина. Обаче вълкът и този път не се ядоса. Дори не личеше да се сърди.
Флора стоеше до него някак объркана. Беше свикнала с миризмата на друг вълк. Всяка година те се срещаха около колибата и тичаха заедно по високопланинските пасища. След няколко дни се връщаха, но колкото повече се приближаваха, вълкът изоставаше. Така Флора се връщаше при стопанина си сама и той въобще не виждаше бащата на кутретата, които после продаваше.
Сега обаче стопанинът го няма, а до нея стои силен, млад и непознат вълк. Никога досега не го е срещала по тези места, но в дъното на душата си е доволна. Вълкът се държи с нея свободно, приятелски, почти нищо не липсва, за да се спуснат заедно в луд бяг. Тя се затичва по рида, струва й се естествено, че вълкът тича след нея.
В средата на квадратното сечище Флора се спря. Вълкът се приближи до нея и тя го остави да я подуши. Докато младият вълк се упояваше от миризмата на тялото й, кучката стоеше нерешително. Изведнъж, спомнила си за нещо свое, тя отново захапа вълка за кожата на гърба. Сама не можеше да определи защо, но смътно усети, че не желае този млад вълк, и бързо се затича по следите си обратно към колибата. Вълкът я последва, догони я и още веднъж се опита да я спре. Флора се вслуша в тихото му, умолително скимтене. Споменът в главата й избледня, но в погледа й имаше мъка и злоба. Слабият спомен за стария другар предизвикваше у нея отвращение към този млад вълк, прекалено размекнат и неопитен в любовната игра.
С нейния другар, дето всяка година я очакваше по тези места, всичко беше по-друго. Флора вече не можеше да пресметне в колко двубои бе извоювал правото си да бъде само той с нея. А младият вълк ставаше все по-нетърпелив и умолително скимтеше около нея. Кучката злобно тракна със зъби и откъсна кожа от хълбока му. Но той не отвърна на ухапването и покорно тръгна след кучката с изплезен език. Беше уморен, но готов да я следва.
Само че като приближиха до колибата, около леговището на Флора стояха още три вълка. Сред тях кучката забеляза своя партньор. Тя веднага забрави за младия вълк, приближи се до едрия мъжкар и облиза високо вдигнатата му муцуна.
В този момент младият вълк злобно изръмжа и зави. Старият мъжкар обърна към него глава и отговори на ръмженето му. Но младият не отстъпи. Флора се дръпна встрани, другите два вълка също отстъпиха назад. Двамата съперници останаха един срещу друг с настръхнала козина и кръвясали очи.
Пръв нападна старият вълк. Той скочи върху младия, повали го с предните си лапи и го захапа за шията. Но младият вълк силно изпъна четирите си лапи и отхвърли съперника. Двата хищника отново застанаха един срещу друг, очите им светеха злобно, а в отворените муцуни лъщяха острите зъби.