Флора наблюдаваше двубоя, без да мърда от мястото си. Тя напрегнато следеше двата вълка, но се преструваше, че резултатът й е безразличен. Старият мъжкар разбра, че срещата няма да бъде лека и започна да обикаля съперника си в кръг. Той разчиташе на това, че младият вълк ще загуби самообладание и ще го нападне от неудобна позиция. Но младият не бързаше да напада, въртеше се бавно на място, за да бъде винаги с лице към съперника си. Тази игра продължи прекалено дълго и на наблюдателите им се стори, че старият вълк се страхува да нападне. Вече изглеждаше, че вълците са си разменили ролите. Младият придобиваше все по-голяма увереност, а старият, преживял не една битка и прогонил много съперници, вярваше в победата си и сега. Стори му се, че младият вълк вече не е така внимателен и скочи.
За първи път той се излъга. Младият хищник го захапа за шията още във въздуха, смъкна го под себе си и стисна здраво челюсти. За момент старият мъжкар почувствува, че силите го напускат. С отчаяно усилие той отблъсна съперника си и се изправи пак срещу него.
Този път обаче младият вълк стоеше срещу него със съзнанието на победител. Беше убеден, че е по-силен и че борбата за женската е спечелена.
Старият вълк започна бавно да отстъпва. За първи път в живота си той се изплаши и показа слабостта си пред своята вълчица. А тя очакваше, както винаги досега, той да излезе победител.
Младият хищник се спусна безжалостно подир него. Не му стигаше, че противникът му оставя женската и се изтегля, а искаше да го унижи. Старият вълк, веднъж огънал се, не издържа и побягна с подвита опашка. Едва тогава младият хищник се спря доволен от себе си, седна на задните си лапи, вдигна глава и започна да вие.
Двата вълка подвиха опашки, обърнаха се и тръгнаха по следите на стария вълк. Може би съчувствуваха на победения или просто разбраха, че няма какво да правят повече тук.
Гората погълна вледеняващия кръвта вълчи вой. Младият мъжкар се надигна и бавно тръгна към Флора. Тя седеше все така на задните си лапи и гледаше унесено пред себе си. За какво ли мислеше кучката в този момент. Двата вълка се върнаха при младия победител, подушиха тялото му и в знак на уважение облизаха раболепно муцуната му. Младият вълк, доволен от признанието, тихо, почти приятелски изръмжа. Но после отново насочи вниманието си към Флора, приближи се до нея и подуши муцуната й. Кучката потръпна, козината и настръхна. Вълкът отново изскимтя нежно и я подуши. Флора извъртя задницата си към него. Младият вълк още веднъж се огледа. Не, старият мъжкар бе потънал в гората. Той обърна глава към Флора, лизна я зад ушите и направи няколко кръга около нея. След това я изгледа дълго и се впусна в бяг по стръмния рид. Този път Флора послушно го последва…
От деня, в който кучката напусна глутницата, слънцето изгря много пъти над Черни връх. Младите кучета-вълци свикнаха да се грижат сами за себе си. Ловуваха из просторните гори — разбира се, не винаги успешно. Но надолу към хранилките не слизаха. Дълбокият сняг в планината им беше съюзник. От глад не страдаха, а зимните студове понасяха леко.
Неочаквано в едно ранно утро Флора се върна при тях. Младите кучета-вълци изразиха радостта си с възбуден вой. Глутницата отново бе в пълен състав. Тя престана да вилнее само по хребетите и да прочиства стадата от слабите и болни животни.
Горските служители изпаднаха в паника. Глутницата се бе върнала! … А когато своеволията на вълците не престанаха и през втората седмица, директорът на стопанството нареди да се организира хайка. Жените в селото започнаха да навързват пъстроцветни панделки на дълги конопени въжета. На дълги вретена намотаха няколко хиляди метра от тях. А горските проследиха следите на хищниците. Флора водеше всяка нощ кучетата-вълци долу при хранилките като в собствени кошари. Не минаваше ден, без да се намерят костите на едро животно, оглозгани от вълците. При това бъдещата майка избираше здрави животни с много месо. Хубаво беше само това, че кучката не позволяваше на кучетата-вълци да удушват повече от това, което им бе необходимо, за да се наситят. Но въпреки това вредите бяха големи и горските служители с право вземаха мерки.
Вече бяха изпробвали всичко: отровено месо, умело прикрити капани, но всичко беше напразно. Вълчите следи отдалече обикаляха разхвърляното около хранилките месо и продължаваха да унищожават дивеча. Последната надежда на директора бе в масовата хайка с разпъване на дълги пъстроцветни въжета в непристъпни места. Когато всичко беше готово и следите показваха, че вълците се прибират някъде в скалите под Черни връх, главният инженер запозна всички ловци с плана на акцията.