След преживяната опасност в подножието на Черни връх Флора заведе глутницата в околността на полянката, където миналата година улови глухаря. През тази зима броят на повалените дървета се бе увеличил. Кучетата-вълци издълбаха леговищата си в корените им и направиха коридори в дълбокия сняг. Мястото не беше толкова безопасно, както в скалите, но тук по това време също не можеше да стъпи човешки крак. Лошото беше, че недалеч от скривалището им шумеше потокът и той пречеше да се чуват другите по-опасни шумове в гората.
Животните се бяха изтеглили в долините около Хранилките. Леговището на глутницата сега беше по-близо до тях. Само че Флора откри около хранилките следи от рисове и няколко пъти намери задушени диви животни. Старата кучка смътно предчувствуваше нова опасност, а коремът й отново провисна. Беше й трудно да бяга из дълбокия сняг наравно с младите кучета-вълци. Но младите се приспособиха и след всеки успешен лов оставаха да пренощуват някъде на открито в гората. Флора все още не им позволяваше да ловуват в околностите на Черни връх, а разширяваше обхвата на нощните набези из непознати краища на планината.
Един пролетен ден кучката почувствува необходимост от сигурна бърлога и поведе глутницата обратно към подножието на върха. Между скалите се бе натрупал толкова много сняг, че човек не би могъл така лесно да премине. Освен това ловците бяха убедени, че са прогонили глутницата от скалите и търсеха бърлогата по следите, оставяни в планината.
Денят на новото раждане наближаваше и старата кучка си издълба удобно леговище. Бърлогата бе по-плитка от миналогодишната, но суха и топла. Флора я застла с козина от корема и бутовете си, запуши входа със сняг, и, свита на кълбо, зачака трудния час…
По това време глутницата плати данък за своето съществуване с живота на едно от женските кучета-вълци. През един мрачен следобед, като се приближиха до хранилката и подгониха животните, женската прекалено се увлече в стремежа да отклони едра кошута от стадото. Неочаквано изтрещя изстрел… Кучетата-вълци и подгонените животни се разбягаха на всички страни. Хищниците се събраха в подножието на върха, но един от тях липсваше.
Усетила, че нещо не е в ред, Флора проби отвора и излезе навън. Огледа глутницата и тихо изръмжа. Трите кучета-вълци подвиха опашки и едно след друго влязоха в своята обща бърлога. Кучката остана сама навън. Кой знае какви мисли минаваха през кучешкия й мозък. Може би си спомняше за първата загуба. Може би майчиното сърце се свиваше от болка или просто искаше да бъде сама…
На разсъмване кучетата-вълци бяха събудени от злостния лай на майка си. Изскочиха от леговището си, готови за борба.
На площадката пред бърлогата се разиграваше сцена, подобна на миналогодишната. Кръвожадният рис, който убиваше повече дивеч, отколкото бе му необходимо, за да се насити, случайно бе стигнал до бърлогата на глутницата. Със слабото си обоняние не беше подушил леговището, но чул учестеното дишане на Флора. По всяка вероятност беше гладен и затова скочи от скалата, но кучката отскочи и бързо му пресече пътя за бягство. Едва тогава вдигна тревога.
Рисът би се справил леко с натежалата кучка, но като видя трите вълка, направи отчаян скок нагоре и със здравите си нокти се улови за корените на старото дърво. Бързо пропълзя в короната му и показа острите си зъби.
Кучетата-вълци обиколиха от другата страна на скалата, изкачиха се под дървото и клекнаха на задните си лапи. Флора ги последва, вперила очи в жестокия хищник. Този път беше сигурна, че той ще плати с живота си за промените, настъпили в нейния живот, и за добрия й стопанин.
Но нейният час наближи и когато небето порозовя, тя тихо напусна скалата. Върна се в своята бърлога, легна свита на кълбо и зачака…
С изгрева на пролетното слънце край скалата пролетя сврака и със своето „реч-рееч-рееч“ побърза да съобщи из цялата планина за предстоящата среща между вечните неприятели.
Старата кучка се свиваше в тъмната бърлога от болезнени пристъпи. Вече не мислеше за риса и за трите кучета-вълци. Заливана на вълни от топлина и остри болки, тя едва усещаше между краката си телата на мъничките вълчета. Флора не знаеше колко време е траяло раждането, но когато се съвзе, навън бе тъмна нощ.
Бързо започна да облизва телцата на петте вълчета и едно след друго ги притискаше с лапи към топлия си корем. Скоро тя почувствува как едно след друго малките слепи вълчета захапват цицките й и лакомо сучат. Заля я топла вълна, старата кучка отпусна глава и остави малките си да лежат спокойно върху топлия й корем.