А горе на скалата трите кучета-вълци търпеливо дебнеха риса, забил здравите си нокти в клоните на дървото. Нощта премина, настъпи нов ден и пак настъпи нощ, а след нея трети ден. Флора лежеше в топлата бърлога с малките си. Всеки ден старателно облизваше коремчетата им и вече ги различаваше по миризмата едно от друго. Само смътно си спомняше за риса и за трите кучета-вълци, но не напусна малките си. Изведнъж тя дочу фученето на хищника и острия лай на кучетата-вълци. След малко шумовете отвън се смесиха в диво ръмжене. Тогава вече Флора не издържа, изправи се, блъсна снега от отвора и излезе навън. Примигна срещу дневната светлина и още преди да свикне с нея, ушите й подсказаха какво става горе на скалата. Успокоена, тя бавно се изкачи там. Трите кучета-вълци бяха живи и здрави. Рисът лежеше в краката им и тялото му потръпваше.
Кучката вдигна високо глава и се приближи до своите деца. Тя беше доволна, че те отмъстиха за стария Валах, който никога през живота си не й беше причинил болка. Спря се между младите хищници, облиза поред муцуните им и седна на задните си лапи. Над планината се разнесе вълчи вой. Двете кучета-вълци стояха малко встрани от тялото на риса и пригласяха на старата кучка с тихо ръмжене.
Едрият стар рис лежеше мъртъв в краката на кучетата-вълци. Снегът около него бе обагрен от топлата му кръв. А Флора възвестяваше на цялата планина за победата на своята глутница и за тържеството на вълчата кръв…
Мечката от Стария букак
Когато горският Въртяк, когото поради едрата фигура наричаха Мечока, влезе в кръчмата, през вратата нахлу облак бяла пара. Въртяк постоя до вратата, огледа присъствуващите и тръгна към свако Урбан, който седеше, небрежно опрял лакти върху квадратния плот на масата и пиеше бира. Лесничеят чукна с два пръста ушанката си, свако Урбан измърмори нещо под нос в отговор на поздрава и направи място на масата за новия гостенин. Горският опря пушката с изваден затвор до стената, свали далекогледа от шията и както си беше с топла полушубка, седна срещу стареца. Веднага почувствува, че е център на вниманието, поглади спокойно брадата си, вчеса смачканите от ушанката коси и, преди да запали, предложи на стареца цигара.
Без да пита, келнерката постави пред него бутилка бира. Не донесе чаша, защото горският предпочиташе да пие направо от шишето. Въртяк махна с ръка и девойката го погледна въпросително.
— Донеси ни две големи и още две бири.
Свако Урбан погледна учудено, а горският го запита:
— Не си престанал да пиеш водка, нали?
— Всичко пия, само водата не ми върви — отговори старецът и се почеса по тила, като побутна над веждите си овехтелия калпак. Присвил сивите си старчески очи, той скришом огледа околните, за да разбере дали са забелязали, че горският му прави такава чест.
И друг път се беше случвало Въртяк да го почерпи, но още никой не беше виждал горския преди обяд в кръчмата. Той имаше девиз: „Интелигентите пият само вечер!“ А сега не само че си беше поръчал, но и черпеше. Не, това едва ли се дължеше единствено на дебелия сняг, дето е засипал пътеките в гората. „Нещо друго се е случило, но какво?“, мисли свако Урбан, припомня си, но само се изпотява от напрежение.
Първата водка опари устата и гърлото му, а горският вече дава знак на момичето да донесе по още една. Това не може да остане незабелязано за останалите посетители на кръчмата. Поглеждайки многозначително към масата в ъгъла, селяните си шушукаха. От една страна, те се чудеха защо горският пие преди обяд, а, от друга, вече очакваха свако Урбан да започне да разказва…
Не, старецът не е нито оглупял, нито занесен. Но водката някак бързо размеква душата му и той сам, без да го подканят, започва своята история за мечката от Стария букак, за мечката без трите пръста на задната дясна лапа … Селяните го слушаха с внимание, защото от година на година мечешката история ставаше все по-дълга и по-интересна. Каквото и да се случеше в гората, свако Урбан го приписваше на своята мечка. Никое друго животно не можеше да направи и една десета от това, на което беше способна мечката от Стария букак.
От всички легенди, които старият човек разказваше, истина беше само това, че преди тридесет години той беше отгледал едно малко мече, донесено от старата букова гора. Но старата гора отдавна я няма и самият свако Урбан не можеше да различи кое е истина и кое измислица…
Точно в годината, през която се роди неговото мече, започнаха да секат гората. После в тази част на планината горските работници разсадиха и отглеждаха млада широколистна гора. Но заедно със старите дървета бяха изчезнали и мечките. Само елените се срещаха тук със стадата кошути, когато листата на яворите пожълтееха и плодовете на скорушите започнеха да падат по земята. От високите планински пасища обикновено слизаха три стада елени. Освен водач във всяко от тях имаше поне още един силен елен. Яките животни ревяха из младата гора така, че всичко живо се спотайваше в скривалищата си. Ловците напразно обикаляха по тези места. През редките гъсталаци те не можеха да се приближат безшумно до красивите животни. Опитваха се да ги подмамят, като надуваха дълги волски рога, но елените сякаш усещаха клопката и не напускаха сигурните убежища. Само за мечките гората не беше удобна и те се бяха преселили в непристъпните лесове, в най-отдалечената част на планината…