Келнерката постави пред горския и свако Урбан третата водка и третото шише бира. Мъжете от околните маси си намигат разбиращо. Сега старият човек ще започне да разказва…
От началото на тази история са изминали повече от двадесет и пет години. Много студени зими и знойни лета са се сменили в планината от времето, когато свако Урбан беше такъв мъж, че като удареше секирата, тя потъваше до сопа в дървото. Тези мъжки времена са оставили след себе си само спомени. Сега не е необходимо секачите да бъдат толкова силни. Работата им е механизирана и пронизителният вой на моторните резачки преследва дивите животни из цялата планина.
И тогава зимата бавно отстъпвала пред пролетните ветрове. Щом глухарите започвали да настройват гласовете си, старият горски Мишак побързал да изведе работниците към Стария букак. Настанил ги в празната овчарска колиба, разпределил работата и постоял с тях, докато секирите започнали да свистят и дърветата да стенат като живи под ударите на секачите. Работата потръгнала и горският се върнал. Все още чувал шума от падането на дърветата и чупенето на дебелите клони, когато Матуш Урбан извикал:
— Ей, момчета, гледайте!
По голото било на стотина метра от секачите бягало едро кафяво животно.
— Мечок! — ахнали от изненада мъжете.
— Не, женска е! — поправил ги свако Урбан и викнал подир животното: — Ей, спри, накъде бягаш, твойта кожа!
Мечката сякаш разбрала, изправила се на задни лапи и извърнала глава към мъжете. В отговор на вика тя изревала, а мъжете я гледали уплашено. Козината й била проскубана, сякаш са я дърпали кучета, но тялото й било едро и будело страх. Мечката постояла, постояла, а после ревнала толкова силно, че секачите се скрили зад дебелите буки и стиснали здраво секирите в ръце.
Когато се осмелили да погледнат, те видели гърба на животното. То се спускало към дълбокия дол от другата страна на гребена. Мъжете мълчаливо се огледали. Не им било до смях. Мечката, изглежда, е оставила малкото си в бърлогата и всеки миг може да се върне. А какво точно ще направи разярената майка — никой не може да предугади. Но ако оставят работата си и слязат в селото, всеки ще им се смее, че са избягали от една мечка…
„Докато е светло, едва ли ще се върне“ — успокоили се секачите и продължили работа, като често поглеждали към билото, зад което изчезнала мечката.
На сутринта денят блестял, измит от снежната вода. Слънцето се изкачвало все по-високо, а ледът от клонките на дърветата се превръщал в кристални капчици роса. Снегът бързо изтънявал. Над главите на секачите прелитал кълвач и тихо се смеел. Работата на секачите спорила. Минута след минута дърветата падали с трясък и се забивали в снега.
След по-малко от час Матуш Урбан се спрял до повалена бука. Няколко мига той стоял нерешително. Всички гледали към него. Разбрали, че мечката е оставила в бърлогата малкото си, а то при този студ до вечерта сигурно ще замръзне. И суровите мъже тръгнали да търсят мечата бърлога.
Матей Урбан вървял най-отпред. Отначало следите водели към долчинката, продължавали към края на буковата гора и се губели под един повален смърч. Там била бърлогата. От север тя била защитена с грамадна скала. Отгоре я скривали гъстите клони на смърча, а отстрани я предпазвал дебелият сняг. В дъното на бърлогата върху гнездо от мъх, сухи листа и мечешка козина скимтяло мъничко мече.
Мечката не се била потрудила много при строежа на зимното жилище. През есента натрупала вътре мъх и сухи листа, а после родила тук своето първо мече. Може би през зимата вътре е било по-уютно, но с топенето на снега мечата бърлога все повече се откривала. По това опитните горски работници разбрали, че мечката е млада. Стара мечка не би направила такова леговище.