Станало така, че за малко мечката не се хванала в капана. За нейно щастие челюстите преждевременно щракнали и откъснали само три пръста от задната й дясна лапа. В кръчмата хората ги оглеждали любопитно. Не, не били от стара мечка-стръвница, а за почуда на всички — от млада! Тогава за първи път Матуш Урбан си помислил, че това навярно е неговата мечка и нещо го проболо в сърцето.
Известно време престанали да говорят за мечката. Сигурно, докато зарасне раната, тя се била скрила в гъстата гора. Но скоро отново започнали да изчезват овце от пасищата. Само от кошарата над Стария букак вече не изчезнало нито едно агне.
Кучетата били безпомощни срещу хитрата мечка. Тя не се страхувала от тях. Стигало веднъж да удари някое с лапата си, за да се отърве завинаги от него.
В края на лятото работниците от горското стопанство тръгнали с конски коли да събират изсушеното сено. Неочаквано конете на една от каруците, които приближавали пасището над Стария букак, се изплашили и побягнали надолу към гората. Работникът, пътуващ заедно с коларя, паднал наблизо до купа сено, и докато се изправи — от сеното изскочила огромна мечка. Тя изревала яростно срещу човека, направила няколко крачки напред, но в последния миг, може би си спомнила за свако Урбан, не го нападнала. Спуснала се на четири крака и изчезнала в гората.
Работникът криво-ляво се съвзел от уплахата, чул, че коларят вика за помощ и изтичал нататък. Намерил го да лежи със счупена ръка, а наоколо били разхвърляни колелата на каруцата. По-надолу цвилели изплашените коне, заклещени между дърветата.
Една вечер през същата есен младият инженер от горското стопанство застрелял елен. Веднага занесъл трофея в хижата, но когато на другия ден дошъл с помощници за тялото, те го намерили разкъсано. Само костите и кожата се търкаляли около двеста метра надолу. Лакомата мечка се била изхитрила и се наяла наготово. Случаят се повторил няколко пъти и директорът на горското стопанство издал заповед — по елените да се стреля само сутрин и телата им веднага да се свалят в селото. Така станало ясно, че мечката не е обикновена. Тя не се страхувала от човешката миризма, не обръщала внимание на празната гилза или на палтото на ловеца, оставено край дивеча, изяждала месото, без окото й да мигне.
Свако Урбан вече се готвел да излезе в пенсия, когато срещнал своята мечка. Срещата им била толкова невероятна, че никой, освен горският Въртяк, не искал да му повярва. Всяка есен старият горски работник събирал малини и варял малинова ракия. Един ден той събирал зрелите плодове в сечището на Стария букак и неочаквано видял мечка. Свил се в храстите, затаил дъх и зачакал. Мечката се приближила до пътеката, направена още при изсичането на гората, спряла се, изтръгнала един млад смърч и, преди да стъпи на пътеката, опипала с него пътя. Тя се страхувала да не би отново да попадне в капан и проверявала, преди да стъпи там, където усещала човешка миризма. Старият човек се кръстил и заклевал пред своите съселяни, че видял как мечката куца със задната си дясна лапа, но почти никой не му повярвал. Той обаче бил твърдо убеден, че мечката, която преди години била попаднала в капана, е същото мече, което е отгледал у дома си. Така се появила легендата за умната безстрашна мечка. Броят на разкъсаните овце застрашително растял, пчеларите вече не можели да опазят пчелините си. Веднъж старата мечка разкъсала глиган, но го довлякла в летния склад на дърварите и им оставила плячката. А когато един овчар се опитал да защити стадото си, мечката го уловила през кръста и го хвърлила сред овцете. Но не го разкъсала, човекът бил щастлив, че му се разминало само с три счупени ребра.
Хората не вярвали на стареца и измисляли различни семейни истории за него. Една от тях станала много популярна. Като притуряли по нещо от себе си, хората разказвали, че веднъж, свако Урбан брал малини в гората и не щеш ли, пред него се изправила мечка. Няколко минути тя наблюдавала стареца и мигала срещу него, но, изглежда, го е познала, вдигнала лапи и извикала: „Ой, какво щях да сторя, та това е свако Урбан, дето ме отгледа в собствената си къща!“ После се поклонила до пояс на стареца и му оставила малиновите храсти. Пийналите мъже в кръчмата често го закачаха: „Я, свако, я разкажи за срещата с мечката при малините!“
Скоро старият човек разбрал, че му се присмиват и станал по-мълчалив. Само като пийнел, езикът му се развързвал и сам започвал да разказва. Селяните се усмихвали под мустак и се чудели как може да измисля такива невероятни историйки…
Ето и сега, хората в кръчмата приближават столовете си около свако Урбан и са готови да послушат някоя историйка за неговата мечка. Само присъствието на горския ги смущава. Селяните знаят, че той никога не се шегува за сметка на свако Урбан. Все пак някой от насрещния ъгъл подхвърля: