Топлите лъчи на слънцето си пробиваха път между листата на трепетликата и върбите. От влажната земя се вдигаха нежни облачета бяла пара. Високо над дърветата пищяха млади соколи, а някъде наблизо се смееше кълвач. По пътечката от другата страна на потока побягна заек, след него с дебнещи стъпки притича лисица…
А черната дива котка е клекнала край потока и тъжно гледа към гъстата трева, където пренесе мъртвите си рожби. Но това не трае дълго, природата не оставя никого дълго да тъгува, нито дълго да се радва. Хищникът тръгва с дебнеща стъпка из полето. Във високата люцерна гъмжи от млади мишлета — те са първата утеха за майката.
Малката катеричка лежи спокойно в дъното на голямата хралупа, отдавна се е събудила и очаква мащехата си да я накърми с топло мляко.
Както никога досега, дивата котка се връща бързо, дава на малкото да суче и до вечерта остава с него. А когато денят се стопява с последните проблясъци на слънчевите лъчи, дивата котка изнася катеричката от хралупата. Спира се сред високата трева и оглежда всичко наоколо. Не, никой не я забелязва. С бързи крачки пресича люцерновото поле и навлиза в гората.
Вчера искаше да задуши малката катеричка, а днес вече я носи в зъбите си, за да предпази живота й от кръвожадния хищник. Веднъж посетена от малкия звяр, удобната хралупа не е сигурно скривалище за дребната черна катеричка.
Дивата котка върви през гората, успоредно на потока. Не след дълго се спира пред няколко усамотени върби. С катеричката в зъби внимателно се изкачва по средната върба, която е леко наклонена над водата. За миг се оглежда и потъва в по-малка хралупа — не така удобна, но затова пък по-сигурна, засега неизвестна на дребните кръвожадни зверове. Оставя малката катеричка в ъгъла и започва да дълбае загнилото дърво. След малко хралупата е разширена, по-дълбока и ухае на прясно отрязано дърво. Дивата котка се отпуска да си почине, а малката катеричка бързо се впива в гърдите й. Наситила се, тя се свива на малко кълбо и заспива на дъното на новото леговище.
Черната дива котка тихо излиза от хралупата и се загубва в нощната тъмнина.
Минават много спокойни дни и нощи в новото убежище. В потока под наклонената върба бавно тече бистра вода. Черната котка се проявява като грижлива майка. Когато се връща в светлото утро, гърдите й пращят от мляко. Малката катеричка расте бързо, като тръстика край бистрата вода.
Млякото на котката е гъсто и силно. Катеричката получава много повече, отколкото от своята майка. Дивият звяр се грижи за дребната катеричка с болезнена любов — та нали от петте рожби само катеричката остана жива! Повечето от времето през деня прекарва с нея в бърлогата. Излиза, за да утоли глада си, и бърза да се върне в леговището при малкото животинче, което поне мъничко прилича на коте.
Отскоро котката започна да донася в хралупата живи мишки. Остана обаче разочарована, че малкото катериче не си играе с тях и не изпитва никакво желание да ги стисне в мъничката си уста.
Едва по-късно, като й донесе месо от див гълъб, катеричката опита бялото месо, хареса го и започна да похапва заедно с дивата котка. Така се научи да яде и мишки, но никога не ги умъртвяваше сама…
В едно слънчево утро черната дива котка не остана да лежи в хралупата, излезе в клоните на върбата и дълго внимателно оглежда околността. Като се убеди, че няма никаква опасност, пъхна глава в хралупата и тихо измяука. Но катеричката не се обади. Повтори повикването. Тогава слезе в хралупата, остави малкото създание да се впие в гърдите й и бавно тръгна нагоре. Челюстите на катеричката не издържаха тежестта на тялото и по средата на пътя малкото животинче се отпусна. Котката обаче не се върна, изчака на място, докато катеричката не я последва. Всичко това се повтори още два пъти и малката катеричка се озова в короната на клонестата върба.
Малкото създание дълго се пули и примигва срещу слънчевата светлина, но след това поднови интереса си към гърдите на мащехата и започна жадно да суче. Дивата котка я остави да смукне два-три пъти и пак пропълзя по клона нагоре. Катеричката я последва по-смело. Така двете животни стигнаха до гъстата бледозелена шума около последния чатал на върбата и мащехата позволи на малкото да се насуче до насита.
Дълго лежаха двете животни, притиснати в клоните на върбата. Неочаквано котката се надигна, от очите й светнаха жълтозелени пламъци и в следващия миг затисна с лапата си малка синица. Горката птица, увлечена в първия полет, прекалено се беше доверила на младите си криле. Дивата котка я поднесе на катеричката и тя започна да я яде от главата, като гнусливо изплюваше меките перца.